Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Тика! — прошепна гордо Тас, докато тичаха по мрачния коридор на тъмницата. — Планът ти успя! — Той погледна през рамо. — Да, мисля, че всички ни преследват!
— Прекрасно — промърмори момичето.
Не беше очаквала планът й да проработи толкова добре, защото досега нито един от плановете й не беше успявал. Тя също хвърли бърз поглед назад — шест или седем драконяни ги преследваха, стиснали дългите си, закривени мечове.
Макар ноктите да им пречеха да тичат бързо, те бяха изключително издръжливи. Двамата имаха добър аванс, но знаеха, че това няма да продължи дълго. Тика започна да се задъхва, а острата болка я караше да се свие на две.
„Трябва да продължа да тичам, защото всяка секунда е ценна за Карамон, окуражаваше се тя. А и отклонявам драконяните в обратна посока.“
— Слушай, Тика. — Езикът на Тас висеше от устата му, лицето му, винаги весело, сега беше пребледняло от умора. — Знаеш ли все пак накъде отиваме?
Тя поклати глава. Нямаше сили дори да говори. Отново се обърна назад и видя, че драконяните ги настигат. Огледа се бързо, надявайки се да открие някакво разклонение, ниша, врата, каквото и да е скривалище, но нямаше нищо, дори килии. Коридорът се простираше пред тях тих и празен. Беше дълъг, тесен и гладък.
Внезапно една мисъл проблесна в съзнанието й. Пое си дълбоко дъх и погледна Тас, който едва се виждаше в светлината на пушещите факли.
— Тунелът… се изкачва — закашля се тя.
Той примигна с недоумение и изведнъж лицето му светна.
— Значи води нагоре и навън! Ти успя, Тика!
— Може би…
— Хайде! — изкрещя Тас възторжено, хвана я за ръка и я повлече. — Знам, че си права. Не подушвал ли — той въздъхна дълбоко — чистия въздух? Ще избягаме… ще намерим Танис… После ще се върнем и… ще спасим Карамон…
Тя затича с последни сили след него. Знаеше, че го прави само от страх. Но скоро той ще отмине и тя щеше да падне в тунела, толкова уморена и претръпнала от болка, че нямаше да я интересува какво ще правят драконяните…
— Свеж въздух! — възкликна изведнъж тя.
Беше помислила, че Тас я лъже, за да продължи да тича, но сега усети лек вятър да докосва лицето й. Надеждата олекоти оловото в краката й. Погледна назад и й се стори, че драконяните забавят ход. „Може би разбират, че вече няма да ни хванат!“
— Побързай, Тас!
Двамата затичаха с нови сили но коридора, а притокът на чист въздух ставаше все по-силен.
Когато завиха зад ъгъла, спряха толкова внезапно, че Тас се подхлъзна върху някакви камъчета и се блъсна в стената.
— Значи затова не ни преследват — прошепна Тика. Коридорът свършваше с две залостени дървени врати.
Малките им прозорчета бяха с железни решетки и позволяваха на нощния въздух да влиза в тъмницата. Двамата гледаха навън, виждаха свободата, но не можеха да стигнат до нея.
— Не се предавай! — каза Тас след кратко мълчание, изтича и дръпна вратите. Бяха заключени. — Да му се не видяло! — промърмори той и ги огледа с опитно око. „Карамон може би щеше да успее да ги разбие или да счупи ключалката с меча си, но не и аз, нито пък Тика.“
Момичето се облегна на стената и уморено затвори очи. Кръвта бучеше в главата й, мускулите на краката й се гърчеха в болезнени спазми и тя заплака от болка, гняв и разочарование.
— Недей, Тика, не плачи. — Тас се върна и погали ръката й. — Ключалката е проста. Ще се измъкнем оттук, обещавам ти. Ще ми трябва само малко време, но ти трябва да си готова да посрещнеш драконяните, ако дойдат. Просто ги задръж…
— Добре. — Тика преглътна сълзите, изтри носа с опакото на ръката си и стисна меча си. Тас отново отиде при вратите.
„Проста, много проста ключалка — установи той със задоволство — с толкова явен капан, че се чудя защо са си дали труда да я правят.“
„Чудя се защо са си дали труда… Проста ключалка… явен капан…“
Думите отекнаха в ума му. Бяха му познати. Загледан стреснато във вратите, той осъзна, че е бил тук и преди! Но не, това беше невъзможно!
Тас поклати раздразнено глава и започна да рови за инструментите в торбата си. Изведнъж спря. Страхът го сграбчи и го разтърси както куче раздрусва плъх и го оставя безчувствен.
Сънят!
Това бяха вратите, които видя в съня си в Силванести! И същата ключалка! Простата ключалка с явния капан! А Тика беше зад него и се биеше… умираше…
— Идват, Тас! — извика момичето и му хвърли бърз поглед през рамо. — Какво чакаш?
Тас не отговори. Вече се чуваше грубия смях на драконяните, които не бързаха да заловят пленниците си, убедени, че няма къде да отидат, а когато завиха зад ъгъла смехът им се засили, виждайки Тика да държи меч.
— Май няма да мога, Тика — изхленчи кендерът, загледан с ужас в ключалката.