Бунтовници
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542711179
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Бунтовници». Краткое содержание книги:
Преобразена след досега взетите решения, Трис за пореден път трябва да избира къде принадлежи – дори ако това означава, че ще се изправи срещу тези, които обича най-много. И отново само тя е в състояние да предотврати катастрофата. Но първо трябва окончателно да приеме, че е Дивергент, без и да подозира къде ще я отведе това. А една огромна тайна е напът да преобърне целия свят...
„Бунтовници”, дългоочакваното продължение на „Дивергенти” на Вероника Рот, отвежда читателите на едно наситено с невероятен екшън и екстремни усещания пътешествие, не по-малко въздействащо от предшественика си. Изпълнена със сърцераздирателни обрати, романтични моменти и могъщи прозрения за човешката природа, книгата ще допадне на читатели от всички възрасти.
Никога досега не съм присъствала на религиозна служба на Миротворци. Познавам единствено религията на кастата на моите родители; част от мен все още я почита, докато другата ми половина я отхвърля като откровена проява на глупост – молитвата преди вечеря, седмичните сбирки, богослуженията, дитирамбите към безкористния бог. Но това тук е нещо различно, някакво тайнство.
– Ела и се присъедини към нас – казва приканващо сивокосата жена. Трябват ми няколко секунди, докато осъзная, че говори на мен. Маха ми и се усмихва.
– О, не, аз просто… – започвам да пелтеча.
– Ела – повтаря тя и аз разбирам, че нямам друг избор, освен да приближа и да се смеся с тях.
Тя първа идва при мен и опира длан в моята. Пръстите ѝ са сухи и загрубели, а очите ѝ настоятелно търсят погледа ми, макар да ги избягвам. Щом най-накрая ги срещам, ефектът е незабавен и особен. Стоя неподвижно и всяка частица в мен е замряла, сякаш е натежала извънредно, но тази тежест не е обременяваща. Очите ѝ са равномерно кафяви, без полуоттенъци и гледат неподвижно.
– Нека божият мир бъде с теб, дори насред бедата – произнася с нисък глас тя.
– И с какво съм го заслужила? – казвам толкова тихо, че никой друг да не чуе. – След всичко, което извърших…
– Това няма общо с делата ти – отвръща тя. – То е дар. Не можеш да го заслужиш, защото тогава вече няма да е дар.
После ме пуска и приближава към следващия, а аз продължавам да стоя с протегнати длани, съвсем сама. Някой приближава да докосне ръката ми, но аз се дръпвам от групичката. Отначало крача, после се затичвам.
Тичам към дърветата колкото сили имам и спирам едва когато усещам, че дробовете ми горят.
Опирам чело в ствола на най-близкото дърво, макар кората му да жули кожата ми и преглъщам сълзите.
+ + +
Същата сутрин, крачейки под лекия дъждец, отивам в главната оранжерия. Йохана е свикала спешна среща.
Прикривам се, доколкото е възможно, между две огромни растения, потопени в минерален разтвор в дъното на помещението. Отнема ми известно време, докато забележа Кристина, все още облечена в жълтия цвят на Миротворците, която е в дясната част на залата. Лесно откривам Маркъс – той стои върху огромното коренище на дървото, редом с Йохана.
Йохана е кръстосала ръце на гърдите си, а косата ѝ е прибрана назад. Ударът, оставил белега на лицето ѝ, е повредил окото – зеницата е толкова разширена, че покрива почти изцяло ириса. Лявото ѝ око не се движи в синхрон с дясното, докато оглежда насъбралите се Миротворци отпред.
Но тук има не само Миротворци. Виждат се и хора с късо подстригани коси и стегнати кокове, които трябва да принадлежат към Аскетите. Присъстват и други – с очила – строени в няколко редици, които трябва да са Ерудити. Кара е сред тях.
– Получих съобщение от града – обявява Йохана, когато всички утихват. – Искам да го обсъдя с вас.
Тя дръпва силно края на ризата си, после сплита пръсти отпред. Изглежда притеснена.
– Безстрашните са се съюзили с безкастовите – започва. – Планират да нападнат Ерудитите след два дни. Тяхната атака не е насочена срещу някаква армия от Ерудити и Безстрашни, а срещу невинни членове на Ерудитите и познанието, което те са натрупали с толкова усилия.
Тя свежда очи, поема си дълбоко въздух и продължава:
– Знам, че ние нямаме водачи, затова нямам право да се обръщам към вас като лидер – казва. – Но се надявам да ми простите, само този път, ако ви помоля да преосмислим решението си за неутралитет.
Всички започват да говорят помежду си. Но това не е кресливото и гласовито обсъждане на Безстрашните, а много по-деликатен шум, сякаш ято птици е накацало по клоните.
– Независимо от близките си отношения с Ерудитите, ние най-добре от всички други касти си даваме сметка за тяхното жизненоважно значение за цялото общество – подхваща отново Йохана. – Те трябва да бъдат защитени срещу тази безсмислена касапница и не защото са просто човешки същества, а защото и ние няма да оцелеем без тях. Предлагам да влезем в града не като агресори, а като безпристрастни миротворци, за да обуздаем по какъвто и да е възможен начин чудовищното насилие, което несъмнено, рано или късно, ще избухне. Моля да обсъдите това.
Дъждът замъглява стъкления покрив над главите ни. Йохана присяда на един от корените, докато чака, но сега над тълпата Миротворци не се носи жуженето на разговори като при предишното ми идване тук. Шепотът, почти недоловим заради барабаненето на дъжда, се усилва до нормална реч; дочувам гласове, които се надигат над останалите като вик, при това съвсем не приглушен.