Все още не можех да открия ключа. Все пак историята на Ним, която бях чула снощи, даде отговор на няколко мои въпроса.
Ако Мини е имала копие на Черната царица и го е разменила за свободата на Татяна преди четирийсет години, това обясняваше втората царица, която баща ми е видял в Загорск.
Ако Мини е дала на Татяна рисунката на абатисата, за да я пази, това обясняваше защо тази важна част от мозайката не е попаднала в ръцете на майка ми заедно със събраните шахматни фигури.
Не можех да се отърва от мисълта, че толкова важната рисунка е зашита в пълното ми с пух спортно яке. Добре помнех и първото кодирано съобщение, оставено от мама в Колорадо, онова, което трябваше да разреша още преди да вляза в къщата: повдигнатите на квадрат числа, които образуваха посланието: Шахматната дъска е ключът.
Но независимо от всичките снощни изводи и заключения на чичо ми, много въпроси още стояха нерешени. Бяха несравнимо повече от вече намерените отговори.
Така че докато Ним миеше съдовете от закуската, аз се въоръжих с лист и химикалка и се заех да запиша всичко, което предстоеше да бъде изяснено.
Първо, отговорите на ред въпроси не бяха единственото, което липсваше. Майка ми също липсваше, очевидно и новооткритата ми баба също бе изчезнала. Къде бяха те? Каква роля играеше всяка от тях? Каква роля в Играта имаха всички останали, с които се бях сблъскала?
Хвърлих поглед върху записките си и установих, че нямам отговор на един още по-важен въпрос: на кого мога да се доверя?
Да вземем леля Лили. Когато се видяхме за последно, като част от „стратегията“ си тя бе предложила да опитаме да проследим следата с шахматната игра и евентуално подземните връзки на Базил Ливингстън. Лили бе пропуснала да спомене, че познанството й с него съвсем не е просто бегло. В края на краищата Базил се занимаваше с организация на шахматни турнири, нали така? А през последните две години, откакто напусна Ню Йорк след смъртта на дядо си, Лили бе живяла в Лондон — втория дом на Базил. Сега пък, няколко дни след като бях отлетяла от Колорадо, Лили все още не ми се бе обадила да ми съобщи за тайнствената среднощна среща, която е имала в Денвър с дъщерята на Базил, Сейдж.
Следващ в списъка бе Вартан Азов, който благородно се бе съгласил да провери следата „Тарас Петросян“ и едва впоследствие бе споменал, че онзи, когото му предстоеше да „разследва“, бе собственият му втори баща. Ако Петросян наистина е бил отровен в Лондон, както подозираше Азов, странно беше, че младият шахматист не ми бе съобщил информацията, която ми подхвърли Розмари Ливингстън — Вартан бе единственият наследник на състоянието на Петросян.
Какво да кажа за самата Розмари, която ми бе съобщила повече, отколкото бе научила от мен снощи. Тя, изглежда, прекарваше във Вашингтон и в Лондон точно толкова време, колкото и благоверният й съпруг Базил. Те двамата можеха да пътуват от едната половина на земното кълбо до другата, без никой да разбере. За бога, те дори не се преобличаха при подобно пътуване, камо ли да се регистрират по летищата. Бяха организирали частна вечеря на държавно ниво, подсигурена със забележително плътна охрана, а поканените бяха хора, движещи се из висшите ешелони на най-богатите и могъщите в света. По-интересното бе друго — семейство Ливингстън се познаваха отблизо както с покойния Тарас Петросян, така и с доведения му син Вартан от времето, когато той е бил малко момче.
вернуться
55
Едуард Александър (Алистър) Кроули (1875–1947) — британски окултист, писател, алпинист, поет, йога и вероятен шпионин. Влиятелен член на множество окултистки организации. „АНА“ е известна негова поема. — Б.пр.