Ускорение

Той й изпразваше катетъра, сменяше й пелените, миеше я и я къпеше, без да изпитва погнуса. Чувстваше се по-добре, когато сам правеше тези неща, вместо да ги оставя на чужди хора. В интерес на истината той не бе очаквал, че грижейки се за нея, тя ще му се струва по-красива, но точно така стана.

Тя го бе спасила веднъж, преди да му я отнемат, и ето че отново го спасяваше. След ужасите, след жестокото насилие, след убийствата, тя му даваше възможност отново да познае състраданието и да намери в себе си нежност, която иначе можеше да е навеки загубена.

Колкото и да бе странно, отново започнаха да го посещават приятели — Джеки, Айви, готвачите Рамон и Бен, Шърли Трублъд. Хари Аваркян често идваше от Напа. Понякога те водеха членове на семействата си, както и свои приятели, които после станаха приятели и на Били. Все повече и повече хора с удоволствие ходеха на гости у Били и Барбара. На Коледа се събра цяла тълпа.

През пролетта, когато лястовиците и другите птици се завърнаха, Били вече бе разширил предния вход и бе сложил рампа, за да може да изважда леглото на Барбара на верандата. Той сложи удължител на сондата за хранене и на повдигащото се легло и тогава тя можеше да стои там полулегнала, докато топлият пролетен бриз галеше лицето й.

Когато бяха навън, той четеше, понякога на глас, и слушаше песните на птиците. И я наблюдаваше как сънува „Коледна песен“.

Пролетта беше хубава, лятото още повече, дойде чудесна есен, после и прекрасна зима. Това беше годината, когато хората започнаха да го наричат Бил, а не Били. Той го забеляза чак след като всички започнаха да се обръщат така към него.

На следващата година, в един пролетен ден, когато двамата бяха на верандата и Бил си четеше наум, Барбара рече:

— Селски лястовички.

Той бе престанал да записва нещата, които тя казваше, защото повече не се тревожеше, че тя живее в страх, че се чувства изгубена и страда. Не беше изгубена.

Вдигна очи и видя как цяло ято такива птички се движеха като една и рисуваха изящни мотиви над двора. Погледна към Барбара и видя, че очите й са отворени и сякаш наблюдават лястовичките.

— Те са по-грациозни от другите лястовички — отбеляза той.

— Харесват ми — каза тя.

Птичките имаха много елегантен вид с дългите си, тънки, заострени крилца и с дългите си, дълбоко разклонени опашки. Гърбовете им бяха тъмносини, а гърдите — оранжеви.

— Много ми харесват — повтори тя и затвори очи.

Той затаи дъх и след малко каза:

— Барбара?

Тя не отговори.

Аз казах на душата си, стой мирна и почакай, без да се надяваш, защото надеждата ще е надежда за нещо друго.9