Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Е, зависи от Божията воля.
— Нямам предвид това – с досада възрази Йожен-Оливие. – Нещата се променят. Хората, слава Богу, напускат гетата, но без гета нелегалното движение няма как да съществува. Утре сутринта, ако оцелеем, и ние ще бъдем в катакомбите. Възможно е да се наложи цял месец да прекараме без дневна светлина, ако не и два месеца. След това ще се преместим във Вандейските гори, но нали тогава и те ще започнат да изтласкват селяните още повече. Горските градове са огромни, още от времето на белите, които също не са ги изкопали сами. И все пак те само ще са междинен пункт по пътя ни към границите на Евроисляма.
— Да. – Жана стисна малките си длани. – Това ще е Изходът.
— Какво?
— Ох, ама колко си неграмотен!
— Чакай, това да не е от Библията?
— Ами да. Изход. Само че не просто от плен, а от родната земя.
— Е, може би ние някога ще се върнем тук. С танкове. – Йожен-Оливие много искаше да утеши Жана и той като че ли бе намерил нужните думи. Лицето на момичето просветля.
— С руски танкове ли? – попита тя все пак с известно съмнение.
— Нали Софи Севазмиу е рускиня – напомни Йожен-Оливие.
— Е, в такъв случай, мисля, че ще се разберем с руснаците! Ако те поне малко приличат на Софи. Както и да е, не ми харесва, че никой не е виждал Валери. Ще отида да я потърся.
Това си беше запазена марка на Жана – допреди малко да е била тук, а след миг от нея да няма и помен. Йожен-Оливие примижа, мъчейки се да види по-добре притаилата се зад корниза сянка. Крие се, гадината, с топлата си нощна пушка. Виж, ако се покатери на покрива, няма да е толкова мъчно да го обезвреди. Той гледа надолу и изобщо не очаква да бъде нападнат. По никакъв начин.
* * *
Отец Лотар и Дьо Лескюр седяха на пейка сред цветните лехи покрай Консиержри. Старият антиквар прехвърляше още по-стара от него броеница с бели порцеланови зърна, докато свещеникът просто наблюдаваше подскачането на оперените парижки врабци, които си оспорваха изпуснат на алеята залък хляб.
— Вече бях започнал да се тревожа, че денонощието има само двайсет и четири часа. – Като целуна кръстчето, Дьо Лескюр прибра броеницата в джоба си. – Спомняте ли си колко вярващи имаше вчера на изповедта? И пак добре, че по някакъв начин всички успяха да се изповядат.
— Всички. – Погледът на отец Лотар не се откъсваше от пъстрото врабешко ято. – Освен един, на когото едва ли мога с нещо да помогна.
— Да, не можете. Прекалено стремително се разви всичко, като на стар видеозапис, пуснат на бързи обороти. Разбирам колко ви е тежко, Лотар. Но може би все пак ще разкажете на мен онова, което гнети душата ви? То се знае, че аз не мога да ви опростя греховете, но кой знае, може пък малко да ви поолекне?
— Много сте добър. Но не ми се иска през последния ден от живота си, във всеки случай, се надявам той да е последен, да извърша още един неопростен грях – да прехвърля върху раменете на ближния собствените си тежки мисли.
— Ваше Преподобие, този път казахте нещо абсурдно! Колко години вие самият пазите в сърцето си най-горчивите тайни на всички вярващи от нашата община. Има ли нещо лошо в това един от тези мнозина да поеме малка част от вашата тегоба?
Отец Лотар все така гледаше не събеседника си, а някъде пред себе си, макар че врабците отдавна бяха отлетели, изкълвали и последната трошица. В неговата осанка, осанката на човек, почти неотделим от дрехата, издаваща рода на заниманията му, имаше нещо войнишко.
* * *
Онази, както сега му се струваше, отдавнашна визита при Ахмад ибн Салих, същият Кнежевич, се беше превърнала в истински позор, но тогава възложиха акцията точно на него, а не на някой друг дори не толкова заради компютърната му грамотност, колкото заради уменията му на градски алпинист. Впрочем, там можеше да се мине и без тях, нещата бяха от прости по-прости. Но нали и тези стари камъни също са с отрицателен наклон. По аркбутаните* също можеше да се изкатери. Най-лесно и най-правилно ще е от изток, щом гадината се е залостил на галерията. Само да можеше да стигне до тези аркбутани. Нали отдолу гадовете обстрелваха подстъпите. Дали да не изчака да се стъмни? Но нали и този, на галерията, чака същото. Да става каквото ще! То е почти същото като да скочиш в ледена вода, както е правил като малък, само че по-добре сега да не си затваря очите! Йожен-Оливие се прокрадна, притаи се зад последния окастрен храст, готов да изскочи на открито. Да им се не види – целият източен край е просто една тревна площ с цветенца, все едно че са постлали някой от идиотските си килими. Истинските господари на Париж, кралете, не са се страхували нито от народа, нито от тесните улички, мярна се в главата му. Нали Бонапарт пръв е започнал да разчиства големи пространства, мюсюлманите само са заимствали това от него. Нищо свое не могат да измислят. Както и да е, майната й на историята. А сега, без да губи и минута, трябва да реши следното – да си събува ли маратонките? Без тях ще му е по-лесно да се катери, това е сигурно. Но нали няма как да си ги окачи на врата, ще трябва да ги хвърли. Да бе, пък после до сутринта – шляпай бос. А, не, все някак ще се оправи с тях. Е, хайде!