Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Какво искате пък сега? Боя се, че наддаването тръгна във ваша полза, най-вероятно ще се съглася, макар по очите ви да виждам, че сте замислили някаква дяволия.
Отец Лотар се разсмя толкова искрено и весело, че без още да разбират за какво ще стане дума, към него се присъединиха София и Дьо Лескюр, сякаш за да отърсят от себе си тежестта на трудния разговор.
— Ама каква мъка е с вас, хората от двайсетте години, истинска мъка е, Софи! Именно „дяволия“, една дума във вашия дух, е най-уместна и приложима към онова, което искам сега да предложа! Но как само ме развеселихте! Не е имало кой да ви напляска навремето!
— Е, моля да ме извините. Наистина е глупаво думата да се използва по адрес на свещеник, да не говорим пък за лошия навик да се споменава дяволът. Но моето поколение никога не е приемало споменаването му буквално, а просто така, като шега или паразитна думичка.
— Което им изнасяше на някои хора. Но сега не става дума за това, много е късно да ви превъзпитавам, особено в контекста на днешните ни обстоятелства.
София весело се засмя, явно оценила шегата на свещеника.
— Прекрасно си спомням, че вие сте православна – продължи отец Лотар. – Тоест не сте никаква православна, разбира се, а просто пребивавате в извънцърковно състояние, и въпреки това! Но in extremis* все пак мога да причестя човек във вашето плачевно духовно състояние, без да се опасявам особено, че ще бъда обвинен в икуменизъм. Нашите църкви не си отричат взаимно Апостолската приемственост.
[* В случая – „в извънредни обстоятелства“ (лат.) – Б.ред.]
— Ох, не си спомням. Но дори ако нещата се свеждаха до това да ви е по-лесно на вас, пак щях да се съглася. Защото започвам да си мисля, че нещата не опират само до това.
— На нещо повече изобщо не смея и да се надявам, аз съм реалист. И така?
— Ще се причестя на тази меса. И дори ще се изповядам преди нея, макар че цялата ми изповед, също като в романа на вашия френски класик, по най-уместен начин се свежда до две думи.
Калпав роман, но няма как да се отрече, че тази сцена си я бива – помисли си Дьо Лескюр. – Дори много си я бива, въпреки всичките дивотии, с които е била натъпкана главата на автора. Та как беше там?
— Нека всеки от вас на висок глас да се покае за греховете си – каза Гран-Франкер. – Монсеньор, говорете.
Маркизът отговори:
— Убивал съм.
— Убивал съм – повтори Гуанар.
— Убивал съм – каза Гинуазо.
— Убивал съм – каза Брен д'Амур.
— Убивал съм – каза Шатене.
— Убивал съм – каза Иманус.
Гран-Франкер ги прекръсти с разпятието и изрече:
— В името на Пресветата Троица ви опрощавам греховете. Нека душите ви почиват в мир.
— Амин! – отговориха шест гласа.
Маркизът стана.
— А сега е време за умиране – каза той.
— И за убиване – допълни Иманус.*
[* Из романа на Виктор Юго „Quatrevingt-treize“ („Деветдесет и трета“), кн. V, гл. XI. – Б.ред.]
Паметта ми обаче все още е много добра, едва ли сбърках и на едно място в целия цитат. Но оставаше да не съм запомнил един толкова ярък пример как персонажите побеждават своя автор. Винаги съм обичал да се забавлявам с това – да издирвам в книгите потвърждение, че художествената истина надделява над погрешната идея. Но защо сега се залисвам с книги? Като някакъв римлянин от родените трето поколение в Галия, който се рови в книжни свитъци на вилата с подгрят мозаечен под, а водопроводът, между другото, вече едва цъцри, докато наоколо се съсичат стръвно със секири некъпани исполини франки. Нашият свят не за пръв път се окървавява, и отново не е моментът да се ровиш в поезията на миналото, трябва зорко да следиш как около теб се ражда новият епос.
— В кои далечни земи се зареяхте, мосю Дьо Лескюр – каза отец Лотар. – Вече цяла минута ви наблюдаваме.
Той се усмихваше. Усмихваше се и София Севазмиу.
* * *
Снайперистът беше се залостил добре, твърде добре, за да не мислиш за това. Бездруго и времето за мислене беше достатъчно много, врагът не бързаше да атакува. Йожен-Оливие виждаше как на крайбрежната улица, оттатък Сена, вече нямаше къде да падне и игла от сини мундири, оттам се дочуваше бръмчене на камиони.
— Засега печелим време – каза Жана. – Слушай, не си ли виждал Валери?
— Не. А на теб не ти ли минава през ум, че сега за последен път виждаме дневния Париж?