Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Е, какво да ги правиш глупаците – усмихна се София.
Отец Лотар с изумление забеляза изведнъж, на златистата слънчева светлина и розовата светлина от свещичките на кестените, че очите на София Севазмиу изобщо не са черни, както му се беше струвало винаги. Черна беше само зеницата, която изобщо не беше по-голяма, от която да е зеница на всеки нормален човек. Пък и увеличената зеница – това си е патология на зрителната функция, а изобщо не е някаква особеност на фаталната жена. Тогава защо винаги и на всички, той със сигурност знаеше, че на всички, им се струва, че ирисът на София е едва ли не еднакъв на цвят със зеницата? А той от вътрешния си край е най-вече сив, а от външния повече бие на блатнозелено. Излиза, че онзи черен пламък, бликащ като от огнехвъргачка, е преди всичко самият поглед, преди всичко самият израз на тези невероятни очи.
— Е, какво, Софи, не сте ли в настроение да се разходите малко из Сите с мен и с мосю Дьо Лескюр? – попита отец Лотар. – Бихме искали да обсъдим с вас някои неща. Нали си спомняте, че аз от самото начало направих уговорката, че ще поставя известни условия?
— Да, спомням си.
— Проблемът е там, Софи, че „Нотр Дам“ е прекалено голяма и прекалено свята светиня.
— Вие говорите доста очевидни неща – гласът на София се напрегна.
— А вие веднага се досетихте, че не го правя току-така.
— Чуйте, Ваше Преподобие, нещо ме мъчат идиотски предчувствия. Я, по-добре говорете направо.
— Съгласих се с това, че може да се случи и такова нещо – да бъде унищожена „Нотр Дам“. Че трябва да се унищожи „Нотр Дам“…
— Сега ще кажете, че след като се взриви „Нотр Дам“, не бива и не бихте могли да живеете и вие самият, нали? – София отметна глава.
— Как така да не бива? – с горчивина възрази отец Лотар. – Какво говорите! Че отгоре на всичко се опитвате да припишете на мен такава нелепица! Свети Петър е предал Спасителя, като три пъти се е отрекъл от Него – и пак е продължил да живее! „Нотр Дам“ не е Спасителят, а само едно от хилядите прекрасни отражения на Неговото учение в грешния ни свят. Може ли изобщо да бъде сравнявана тегобата, която ми е съдено да понеса, с тегобата на Апостола?
— Тогава за какво става дума? Да не мислите, че не разбрах накъде биете, Ваше Преподобие? Вие не искате да напускате храма, така ли е?
— Така е – отец Лотар наведе глава с някакъв момчешки инат.
— Що за приумица? Вие самият си противоречите.
— Да. Софи, веднага, още преди да кажете това тогава, аз разбрах, че една-единствена Литургия си заслужава замисленото. Но веднага почувствах и друго – като знам, че катедралата ще избухне, аз не бих могъл да изляза от нея. Просто не бих могъл, краката няма да ми се подчинят. Дай Боже, да успея да отслужа Литургията, хората, които поискат да присъстват на нея, ще започнат да напускат Сите през подземните проходи, а аз ще остана да се моля, да се моля докрай.
— Вие сте християнин, на вас ви е забранено самоубийството! – остро подхвърли София.
— Може би се заблуждавам, може би просто съм твърде слаб духом. Но все пак се надявам, че Господ няма да сметне за самоубийство това, че ще се моля в обречения храм. Но Господ е милосърден към нашата немощ. А ако Той изобщо не ми даде възможност за напускане? Ако обаче аз обричам на гибел душата си от слабост – грешката ще е моя и аз ще отговарям самичък за нея. Софи, във Франция има катедрали, по-красиви от Нотр Дам, какво да говорим. Тя е малко тежка, прекалено е обременена от наследството на романската архитектура, но без суровата й простота. А катедралата в Реймс е още по-неугледна. Но именно сред стените на тези две катедрали се усеща диханието на страната, на онази страна, която някога е била „възлюбена дъщеря на църквата“. Софи, „Нотр Дам“ не бива да се изоставя в беда. Щом не можеш да й я спестиш, тогава трябва да си с нея докрай.
— А войникът не изоставя своя офицер – тихо каза Дьо Лескюр, доколкото София разбра, продължавайки вече свой започнат спор с отец Лотар. – Мястото на министранта е до свещеника, докрай. Душата на нашата нация винаги е била феодалка – докато нацията ни още е имала жива душа. Аз също не съм способен на някои неща. А освен това, просто вече съм прекалено стар.
— Аз пък излиза, че съм младо девойче – присмя се София.
— Само да не наговорите сега някакви глупости. – Отец Лотар вдигна предупреждаващо ръка.
— Ще говоря само умности, можете да не се вълнувате. Все пак, така или иначе, ще ви взривявам аз. Та значи – грях ли е, или не е грях да взривим „Нотр Дам“ при положението, в което се намираме?