Четирите цвята на магията

Кел стоеше насред каменния двор, заобиколен от натрошени статуи, мъртъв крал и назъбено парче черен камък. Кървеше и имаше счупвания, но все още беше жив. Остави строшения кралски меч да се изхлузи от пръстите му и да издрънчи на земята. Пое си треперливо дъх, а студеният въздух изгори дробовете му и образува облаче пред окървавените му устни. Силата напредваше през него — топлина и студ, замайване и опасност. Искаше му се да прекрати битката, да се поддаде, но не можеше. Още не беше свършило.

Половината камък пулсираше в дланта му. Другата половина блестеше на земята, където го беше изпуснала змията. Зовеше го и тялото на Кел самоволно тръгна към липсващото парче. Камъкът направляваше пръстите му надолу към разцепената земя и той обгърна с тях падналото парче. Щом двете се събраха, Кел усети думите да се откъсват от устните му.

— Ас хасари — каза той и командата се изля самичка с глас, който беше и не беше негов. Двете половинки на камъка в ръката му започнаха да се лекуват. Слепиха се отново заедно, пукнатините се затваряха сами, докато повърхността не стана гладка и непрогледно черна, а заедно с това и невероятна сила — чиста, прелестна и сладка — протече през тялото на Кел и донесе със себе си усещането за хармоничност. Усещане за цялост. То го изпълни със спокойствие. С покой. Простият равномерен ритъм на магията го поглъщаше като сън. Младежът изпитваше желание единствено да се остави на вълните му, да изчезне в мощта, в мрака и в покоя.

Предай се, шепнеше гласът в главата му. Очите му се затвориха и той се олюля.

После чу Лайла, която го викаше по име.

Покоят се разруши, щом Кел се насили да отвори очи и я видя да слиза по стъпалата. Стори му се много далечна. Всичко беше далечно.

— Кел — подхвана тя отново, щом стигна до него. Огледа сцената — съсипания двор; трупа на Атос; неговото пребито тяло — и талисмана, отново цял.

— Всичко приключи — констатира Лайла. — Време е да го пуснеш.

Антари погледна талисмана в ръката си и удебелилите се черни нишки. Вече се бяха превърнали във въжета и се увиваха около тялото му.

— Моля те — настоя Лайла. — Знам, че можеш. Знам, че ме чуваш…

Тя протегна ръка с широко отворени от притеснение очи. Кел се намръщи — силата все още препускаше през него, изкривяваше зрението му и мислите.

— Моля те — повтори Лайла.

— Лайла — прошепна той тихо и отчаяно. Пресегна се и се облегна на рамото ѝ.

— Тук съм — увери го тя. — Просто ми дай камъка.

Кел се замисли за талисмана. Сви пръсти около него и оттам бликна дим. Не беше нужно да говори вече. Магията се намираше в главата му и знаеше желанията му. Между два последователни мига димът се превърна в острие. Младежът се загледа в бляскавия му ръб.