Друговремец

Самият Джейми сякаш не го свърташе на едно място и вървеше бързо. През шубраците се виеше еленова пътека, така че напредвахме лесно и не изоставах. След известно време излязохме на открито и можехме да ходим рамо до рамо.

– Ами Хоръкс? – попитах внезапно. Когато го чух да споменава градчето Лаг Крюим, си спомних за английския дезертьор и вестите от него. – Трябва там да се срещнете, нали?

Той кимна.

– Да. Но сега не мога да отида. Натам са тръгнали и Стражата, и Рандал. Твърде е опасно.

– А не може ли някой да отиде вместо теб? Или на никого не вярваш достатъчно?

Той ми хвърли поглед и се усмихна.

– Е, на теб, например. Не ме уби снощи, та предполагам, че мога да ти вярвам. Но се боя, че не можеш да отидеш сама до Лаг Крюим. Ако е нужно, Мърто ще отиде вместо мен. Но може да организирам и друго. Ще видим.

– Вярваш на Мърто, така ли? – Не хранех много топли чувства към дребния мърляв мъж, понеже той бе причината за настоящото ми положение, след като ме отвлече. Но между него и Джейми очевидно имаше здраво приятелство.

– О, да. Мърто ме познава цял живот. Втори братовчед на баща ми, мисля. Неговият баща ми е...

– Искаш да кажеш, че е Фрейзър – прекъснах го бързо. – Помислих, че е един от Макензи. Беше с Дугал, когато те срещнах.

Джейми кимна.

– Да. Когато реших да се върна от Франция, му изпратих вест да се срещнем на брега. – Усмихна се кисело. – Не знаех мога ли да вярвам на Дугал, защото не знаех дали той не се е опитал да ме убие. А и не ми се нравеше идеята да се срещам с неколцина Макензи сам. Не исках да се въргалям по вълните, ако това са имали предвид за мен.

– Разбирам. Значи не само Дугал вярва в свидетели.

Той кимна.

– Да, много полезно нещо са те.

Оттатък бърдото се простираха разкривени скали, надупчени и разтрошени от отдавна изчезнали ледници. Дъждовната вода изпълваше по-дълбоките кухини, а полски цветя и бодили гъсто обграждаха тези езерца и се отразяваха в спокойните води.

Лишени от живот, тези езерца осейваха пейзажа и ­представляваха капани за невнимателните пътешественици, които лесно биха могли да пропаднат в тях и да прекарат ужасна нощ в бърдото. Седнахме до едно от езерцата, за да закусим хляб и сирене. Навъртаха се птици – лястовици се спускаха над водата, за да пият, а дъждосвирци ровичкаха из пръстта за насекоми.

Подхвърлих им няколко трохи. Един дъждосвирец ги изгледа подозрително, но докато решаваше дали да опита, бърза лястовица му ги измъкна изпод човката. Дъждосвирецът разроши пера и се върна към търсенето си.

Джейми привлече вниманието ми към друга птица, която писукаше и влачеше крилото си, явно счупено.

– Сигурно някъде наблизо има гнездо – казах.