Хенрик Ибсен, „Росмерсхолм“
Някъде в далечина извън къщата извика мъж. Звучеше като работник и с някаква част от мозъка си Робин регистрира, че него бе чула, когато очакваше да прозвучи „Влез“. Никой не я бе поканил в къщата. Вратата просто бе оставена открехната. Сега, когато би могло да се очаква, тя не беше в паника. Тук нямаше заплаха, колкото и ужасяваща да бе гледката на този кошмарен манекен с глава като ряпа и тръбичка, излизаща от нея, тази окаяна безжизнена фигура не можеше да й стори зло. Като знаеше, че е длъжна да провери дали животът го е напуснал, Робин се приближи до Чизъл и леко докосна рамото му. Беше по-лесно, като не успяваше да види очите му заради острата коса, надвиснала над тях като конска грива. Плътта бе твърда на пипане под раираната риза и по-студена, отколкото Робин бе очаквала.
Но после си представи зейналата уста да говори и когато отстъпи няколко крачки назад, стъпи на нещо твърдо, то изхрущя върху килима и тя се подхлъзна. Пукнала бе бледосиня пластмасова туба с хапчета, която лежеше на пода. Разпозна ги като хомеопатичните таблетки, продавани в местната й аптека.
Извади мобилния си телефон, набра 999 и поиска да я свържат с полицията. Съобщи, че е открила труп, продиктува адреса и отсреща й отговориха, че съвсем скоро при нея ще дойде някой.
Като се стараеше да не се фокусира върху Чизъл, огледа износените кафеникави завеси, декорирани с вече жалки пискюлчета, античния телевизор в рамката му от имитация на дърво, петното от по-тъмни тапети над камината, където някъде бе висяла картина, и снимките в сребърни рамки. Ала увитата в полиетиленова торбичка глава, гумената тръба и студено проблясващия цилиндър като че превръщаха тази всекидневна нормалност в декор. Единствено кошмарът бе реален.
Робин превключи мобилния си телефон на функция фотоапарат и започна да прави снимки. Като постави обектив помежду себе си и сцената, ужасът се посмекчи. Бавно и методично тя документира цялата обстановка.
На масичка пред тялото имаше стъклена чаша с няколко милиметра течност, която приличаше на портокалов сок. До нея лежаха разпръснати книги и вестници. Имаше лист плътна кремава хартия за писма с червената роза на Тюдорите, подобна на капка кръв, и напечатан адрес на къщата, в която Робин се намираше в момента. Някой бе написал със заоблен момичешки почерк
Това тази вечер бе последната сламка. За колко глупава ме мислиш, че да настаниш това момиче в офиса под носа ми? Дано осъзнаваш колко нелеп изглеждаш, колко много ти се смеят хората, след като тичаш по някаква, по-млада от собствените ти дъщери.
Стига ми толкова. Прави се на глупак колкото щеш, вече не ме засяга, всичко свърши.
Връщам се в Улстоун. Щом уредя нещата с конете, махам се завинаги. Проклетите ти дечища ще останат доволни, но ти дали ще си доволен, Джаспър? Съмнявам се, само че е твърде късно.
К
Робин се наведе да снима бележката и в този момент чу външната врата да се хлопва рязко. Ахна и се обърна. На прага стоеше Страйк – едър, небръснат, още в костюма, който бе носил на приема. Бе втренчен във фигурата върху креслото.
– Полицията е на път – осведоми го Робин. – Току-що им се обадих.
Страйк се заразхожда предпазливо из стаята.
– Дяволите го взели.
Видя смачканата тубичка с таблетки на пода, прекрачи я и заразглежда тръбата и омотаното в торбичката лице.
– Раф спомена, че се държал странно – заговори Робин, – но надали му е хрумвало, че...
Страйк не каза нищо. Продължаваше да изучава трупа.
– Това имаше ли го снощи?
– Кое?
– Ето това, посочи Страйк.
Върху опакото на дланта на Чизъл имаше полукръгъл белег, тъмночервен, върху грубата бледа кожа.
– Не си спомням – отговори Робин.
Пълният шок от случилото се започваше да я завладява и й бе трудно да подреди мислите си, които се рееха безредни и откъслечни из главата й: Чизъл раздава сърдити заповеди през прозореца на колата към полицията да пропуснат Страйк на снощния прием, Чизъл нарича Кинвара тъпа кучка, Чизъл настоява да се срещнат тук с него тази сутрин. Не беше реалистично да се очаква от нея да помни какво е имало по кожата му.
– Хм... – рече Страйк. Забеляза мобилния телефон в ръцете на Робин. – Снима ли всичко?
