Танц със сенки [bg]

Постарах се да напусна стаята колкото е възможно по-тихо и накрая излязох в коридора, който се оказа точно копие на онзи, по който бях минал съвсем наскоро. Същият килим, същото осветление и същата пустота.

Тръгнах напред, като спирах и се заслушвах в тишината на всеки два ярда. Една врата вдясно от мен се оказа открехната.

— И коя е тя?

— Млъкни. Някои въпроси могат да те вкарат в гроба.

Бледния!

— Ама аз само попитах…

— А аз само ти дадох съвет — по-малко ползвай езика. Знаеш, че графът обича да скъсява прекалено дълги езици. А и всъщност не знам коя е. Казаха ми да я посрещна и аз я посрещнах, останалото не ме засяга.

— Добре, добре, Ролио. Забрави! Да ти сипя винце?

— Не. И престани да пушиш тази гадост, ще ти скапе мозъка!

— Защо си такъв раздразнителен? — гласът на човека звучеше обидено.

— Притеснява ме тази жена…

Внимателно извадих стъкленото калпаче на фенера до вратата и угасих фитила. Участъкът около вратата потъна в полумрак. Сега нямаше да ме видят от стаята.

Погледнах в процепа на вратата и в носа ме удари слаба миризма на беладона25.

Бледния и още един, онзи, който пушеше, седяха на масата и играеха на зарове. Пред всеки имаше купчинка разнородни монети. Ролио седеше с гръб към мен. Бях изкушен да му забия болт между лопатките и веднъж завинаги да се избавя от бъдещи проблеми.

— Прощавай, Ролио, но мисля, че не за това се притесняваш. Просто имаш да изпълняваш Поръчка. Човекът все още е на крака, а е минал повече от месец.

— Ти си гледай твоите работи, а аз ще си гледам моите! — изръмжа Бледния.

Прозвучаха стъпки, но човекът тропаше като по време на парад на Парадния площад, така че го чух много преди да се появи в коридора. Отскочих от вратата и отчаяно се огледах, търсейки къде да се скрия.

— Какво става? — чух изненадания глас на пушача.

— Има някой там.

— Къде?!

— Зад вратата.

Чух издърпване на стол. На седем ярда напред по коридора имаше ниши, където стояха огромни, колкото човешки ръст, вази с цветя. В нишите властваше полумрак и аз се втурнах към тях, надявайки се да се скрия зад някоя от вазите. Между самите вази и стената разстоянието беше много малко и успях да се побера там с големи усилия. Не посмях да ги избутам, страхувайки се, че ще ги съборя.

По коридора покрай мен мина мъж. Клатушкаше се, сякаш крачеше не по стабилен под, а по палубата на попаднал в буря кораб. С други думи, човекът беше порядъчно пиян. И едва не се блъсна в Бледния, когато последния, стиснал в ръка метателна звезда, изскочи в коридора.