Танц със сенки [bg]

Отново почувствах леко гадене в стомаха и призивите на ключа.

В коридора с портретите фенерите бяха нарядко и сенките се гонеха по стените. Странно… Графът да не обича светлината? Предците на Балистан Паргайд ме гледаха от портретите, а в очите им нещо не забелязах дружелюбни насмешки. Колкото и странно да прозвучи, но хората, изобразени на портретите, гледаха натрапника със заплашителни погледи.

За миг бях пронизан от суеверен страх — спомних си една приказка на Фор, която ми беше разказвал още като дете. Приказка за това как хората от портретите оживели и убили крадеца. Глупости! Суеверни глупости и нищо повече. Погледнах бързо към Суовик Паргайд и се извърнах. Сагот! Който и да беше художникът, рисувал портрета, този кучи син явно беше много талантлив! Нямаше да се учудя, ако Суовик още сега изскочи от портрета право пред мен.

— Аз съм тук! Тук съм! Връзките зоват! — пееше ми ключът.

Пред спалнята на графа нямаше пазач. Още една странност. Обикновено знатните персони обичат да поставят пред спалните си по няколко пазача, за да защитават неспокойния им сън. За кого в края на краищата бях подготвил сънното заклинание?

Извадих шперцовете, вкарах един в ключалката, завъртях… Не беше заключено. Вратата беше затворена, но не и заключена! Бутнах я, очаквайки да видя всичко, включително и мъртвия Балистан Паргайд с прерязано гърло (неволно си спомних за покойния кронхерцог Патийски и Посланика, който изпрати братовчеда на краля в мрака).

Но не, спалнята се оказа абсолютно празна. До стената, заело по-голямата част от стаята, стоеше огромно легло. Леглото на всички легла! До прозореца имаше малка масичка, на нея горяща свещ, а до нея — масивно ковчеже. Графът обичаше оргски изработки и това ковчеже не беше изключение. Оказа се направено от същия тъмен метал като гривната, която му подарихме. Избледнели руни, изображения на някакви странни същества, животни или нещо по-лошо… Но сега не ставаше дума за ковчежето, а за това, което се намираше вътре. Ключът ме зовеше и аз като хипнотизиран направих крачка към него.

— Аз съм тук! Побързай! Вземи ме! Връзките зоват! Хайде!

Стъпките, раздали се в коридора, разрушиха магията. Някой идваше насам, а аз дори не бях затворил вратата след себе си!

В стаята нямаше къде да се скрия, на прозорците имаше решетки… Леглото! Измъкнах арбалета и се хвърлих под него, надявайки се, че крачещият по коридора ще мине покрай стаята и няма да обърне внимание на отворената врата. Отдолу беше тесничко, но пък виждах цялата стая. Прах нямаше и вероятността да започна да кихам в най-неподходящия момент беше малка.

Отдолу ясно видях как в стаята влезе човек. Жена. Краката й бяха обути в елегантни червени обувки. Жената мина през цялата стая и спря до масата с ковчежето. В ноздрите ме удари аромат на зрели ягоди. Лафреса!

В коридора отново се раздадоха стъпки и след малко в спалнята влязоха високи меки ботуши. Да-да, точно така, поне за мен. Червени обувки, високи меки ботуши — това беше всичко, което виждах от моето скривалище.