Есенната република [bg]

Той стоеше отпред, закрил очите си от слънцето, и оглеждаше две карти, разгърнати на земята пред него; краищата им бяха затиснати от няколко камъка с големината на юмруци. Няколко от офицерите му изроптаха, но никой не я спря.

— Какво се е случило с роклята ти? — попита Олем.

Тя погледна надолу. Изглеждаше сякаш се е изцапала със сажди. В долната част на роклята ѝ имаше две черни ивици сякаш от ръцете ѝ беше капало мастило. Можеше да подуши опърлен памучен плат.

— Нищо — сопна се тя. — Кога потегляме?

Тамас изсумтя и се приведе над картите си, но не каза нищо.

— Тази нощ ще лагеруваме тук — отвърна Олем. — Ще тръгнем на сутринта.

— О. Да, вярно. Кога ще срещнем кезианците на бойното поле?

— По-скоро отколкото може да ти се иска — промърмори Тамас едва чуто, но достатъчно, че да го чуе.

— Какво трябва да означава това?

— Нила — каза Олем с предупредителна нотка в гласа.

— Всичко е наред, Олем — каза Тамас все още загледан в картите. — Тя се учи как да бъде истинска Привилегирована, а това върви ръка за ръка с нахалството. Означава, Привилегирована Нила, че си ужасно неподготвена за онова, което ще те помоля да направиш.

— И какво е то?

— Да убиеш хиляди кезиански войници. Да ги изгориш до пепел. Да слушаш писъците им, докато те чезнат заради магията ти.

Нила се стресна от думите му.

— Защо казвате, че съм неподготвена? Веднъж вече го направих, нали? — Нила беше неподготвена. Беше блокирала онази битка от съзнанието си толкова старателно, че почти я беше забравила, и при спомена ѝ се догади.

— Защото така каза Бо — намеси се Олем.

— Виждал си го?

— Преди час. Още е жив, но не е в състояние да се бие. Помоли ме да те предупредя да стоиш далеч от деливанската кабала. Трябва да държим присъствието ти в тайна, докато не стане абсолютно наложително.

Нила си припомни как онази Привилегирована целува Бо и ръката ѝ, посягаща между краката му.

— Не се и съмнявам, че така е казал — отвърна тя.

Тамас най-сетне вдигна глава, но само за да размени поглед с Олем.

— Задава се още един вестоносец, сър — каза телохранителят.

— Разбира се. — Тамас въздъхна изтощено.

Деливанец в зелена униформа заобиколи палатката с коня си и спря на косъм, преди животното да стъпче картите на Тамас.

— Сър — задъхано каза вестоносецът. — Нападнаха ни!

— Деливанския лагер?

— Обоза — каза той.

Тамас се стрелна в палатката си и излезе, като междувременно закопчаваше меча към колана си.

— Вдигни войската! — извика на Олем.

— Сър, тях вече ги няма — каза вестоносецът.

— Какво искаш да кажеш?

— Удариха ни и си тръгнаха, преди да успеем да окажем съпротива.

— Обоза? — попита Нила. Погледът на Тамас подтикваше към предпазливост. Деливанците не биваше да знаят за нея. Тя пое дълбоко дъх, борейки се с гнева и чувството за безпомощност, което заплашваше да я залее.