Нощни удоволствия
- Автор: Кениън Шерилин
- Серия: Нощни ловци #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Нощни удоволствия». Краткое содержание книги:
Скъпи читателю,
Искало ли ти се е някога да знаеш какво е да си безсмъртен? Да се носиш в нощта и да преследваш онези, които застрашават човешките същества? Да притежаваш несметно богатство и безмерна сила? Такова е моето съществуване, но то е мрачно и опасно. Герой съм за хиляди, но никой не ме познава. И харесвам живота си точно такъв.
Или поне така си мислех, докато една нощ не се озовах вързан с белезници за най-лошия си кошмар – консервативна жена със закопчана блуза. Или както бе в случая с Аманда – със закопчана чак до брадичката блуза. Тя е интелигентна, секси, остроумна и не иска да има нищо общо със свръхестественото, или с други думи – с мен.
Да съм привлечен от Аманда Деверо противоречи на всичките ми принципи. Да не споменаваме факта, че последния път, когато се влюбих, изгубих не само човешкия си живот, но и душата си. Всеки път щом видя Аманда се улавям, че ми се иска да повярвам отново. Да повярвам, че любовта и верността съществуват.
И което е дори по-лошо – улавям се, че се питам дали е възможно жена като Аманда да заобича мъж, чието сърце е толкова освирепяло и увредено от предателства, че не е сигурно дали ще може да тупти някога отново.
Кириан Тракийски
— Не си тръгвай, Кириан — помоли тя за последен път, надявайки се той да я послуша.
— Нямам избор.
— Имаш. Проклет да си, инат такъв. Имаш избор. Не ме оставяй.
Той потърка с ръка челото си, сякаш имаше силно главоболие.
— Защо искаш да остана?
— Защото те обичам.
Гневната ругатня на Табита долетя от кухнята и беше последвана от оглушителна тишина. Кириан затвори очи в пристъп на болка. Бе чакал цяла вечност да чуе тези думи от жена, при това казани искрено. Но сега беше прекалено късно.
— Последния път, когато повярвах, че съм обичан от жена, предадох цяла империя заради нея и я гледах как се смее, докато ме разпъваха на кръст. Не ставай глупава, Аманда. Любовта не е истинска. Тя е илюзия. Ти не ме обичаш. Не можеш.
Преди тя да успее да възрази, той се мушна грациозно в чувала и дръпна ципа над себе си.
— Не ме оставяй! — извика тя, хващайки ръката му през дебелия найлон.
— Закарай ме у нас, Тейт.
Тейт й се усмихна тъжно и изкара носилката през вратата. Аманда изръмжа обезсърчена.
— Върви по дяволите, Кириан. Проклет да си.
Кириан чу заглъхналите й думи, които сякаш го разкъсаха. Той беше безбожен глупак. Не я оставяй, умоляваше го сърцето му. Но нямаше избор. Този беше пътят, по който бе поел. Решението му беше взето с пълното съзнание за последствията и жертвите.
Аманда принадлежеше на светлината, а той — на мрака. Някак си щеше да намери начин да получи душата си без нейна помощ и тогава щеше да убие Дезидерий. Аманда и Табита щяха да са свободни, а той щеше да се върне към живота, който познаваше. Към живота, на който се бе обрекъл. Но дълбоко в сърцето си знаеше каква е истината. Той също я обичаше. Повече, отколкото когото или каквото и да е през дългия си живот. И затова трябваше да я пусне.
Беше малко след пет часа и вече се смрачаваше, когато Аманда стигна в дома на Кириан. Паркира тъмносиния си таурус пред къщата, отиде до грамадната входна врата и почука. Очакваше да отвори Ник, но вместо това вратата бавно се отвори сама. Тя се намръщи и влезе вътре. Вратата мигновено се затръшна след нея и Аманда възкликна стреснато. Сети се, че и с портите на двора бе станало така. Тогава бе предположила, че Кириан е видял колата й на мониторите и е отворил, преди тя да позвъни. Сега обаче не знаеше какво да си мисли. Огледа се с разтуптяно сърце, но все още не виждаше никого. Тихата къща изглеждаше напълно пуста.
— Ехо? — извика, като влезе бавно в антрето. — Ник? Кириан?
— Значи ти си Аманда Деверо.
Замръзна на място, щом чу гласа, който идваше от всекидневната. Той беше дълбок и предизвикателен, с някакъв акцент, който никога досега не бе чувала. Стори й се, че прокънтя като гръмотевица.
За миг се уплаши, че може да е на някой деймон, докато очите й не привикнаха достатъчно с тъмнината, за да види зашеметяващо красивия мъж на дивана. Той лежеше по гръб, с ръце под главата, провесил крака през страничната облегалка, и я гледаше от мрака. Беше без риза и бос, само по тесни кожени панталони. Имаше дълга, тъмнозелена коса и малка стилизирана татуировка върху лявото рамо, приличаща на птица, чиято опашка се виеше около бицепса му. Кожата му беше със същия златист оттенък като на Кириан и подхождаше перфектно на малката златна огърлица около врата му.
— А ти кой си? — попита тя.
— Ахерон Партенопей — отвърна мъжът със същия спокоен и дълбок глас. — Радвам се да се запознаем. — Думите му бяха лишени от всякаква сърдечност или емоция.
Добре, значи не беше Йода. Макар че имаше същата зелена глава. Мъжът на дивана не изглеждаше на повече от двайсет и няколко години и въпреки това притежаваше някаква суровост, която контрастираше с младоликата му външност. Сякаш лично бе видял ада, след което се бе завърнал по-мъдър от всякога. Макар и легнал, той внушаваше страхопочитание, което я накара да настръхне уплашено. Имаше нещо стряскащо в Ахерон, но Аманда не можеше да определи точно какво. Той просто я караше да се чувства неспокойна.
— Значи ти си скандално известният Ахерон?
На смайващо красивото му лице се появи усмивка.
— Повелител и господар на великата варварска орда, бродеща в нощта.
— Наистина ли?
Той вдигна рамене с безразличие.
— Не съвсем. Щях да имам по-голям късмет, ако трябваше да обуздавам ветровете.