Рубинът

Тя едва си поемаше дъх, но въпреки това успя предизвикателно да му отговори.

— Може би ще ми кажеш кои са те. Не бих могла да знам толкова добре специалните ти закони, преди…

И спря. Сякаш думите й изневериха. Погледът й за секунда се стрелна надолу и също толкова бързо се втренчи в лицето му. Бузите й светкавично поруменяха.

— Но ти, ти…

По устните на Пейгън се прокрадна едва загатната усмивка.

Направо си заслужаваше това, което видя.

— Ти… Ти не си облечен — заекна тя.

Веждите му се извиха присмехулно.

— А защо трябва да съм, Angrezi? Когато човек е потърсил малко тишина и спокойствие сред джунглата, той не предполага, че към него крадешком ще се прокрадва жена.

— Аз… Аз не съм се прокрадвала — червенината се спусна по шията й и заля раменете й. — Аз никога не дебна.

Пейгън присви очи. Сега той си мислеше какво ли би станало, ако целуне алените петна по бузите й, ако погълне устните и потъне в топлината на желанието й…

Внезапно започна да наедрява. „Защо по-рано не се досетих, че съм гол! — помисли си нервно той. — Тя вече видя, че съм възбуден, по дяволите!“

Пейгън моментално се извърна и грабна парчето памучен плат, окачено на един от близките храсти. Но въпреки бързината, той не успя да скрие резултата от съвсем скромните му фантазии.

Но Барет вече бе видяла и сега стоеше като хипнотизирана от могъщите му, загорели от слънцето гърди, от наедрялата му възбуда, която пред очите й ставаше все по-голяма.

За Бога, този мъж бе… бе огромен! Той сякаш целият бе една кипяща от сила, бронзова мъжественост така примамливо оградена от тези гъсти, черни…

Барет се смути от необузданите си мисли. Една благовъзпитана дама никога не можеше да си помисли подобни неща.

Но пък и никоя дама не бе споделяла това непоносимо съжителство с мъж като Пейгън, заключи гневно Барет.

С потъмнели от ярост очи, Пейгън загърна плат около бедрата си и стегнато го завърза.

По дяволите тази жена! Как успяваше винаги така ловко да го смути, да го накара да се чувства неловко, като срамежлив юноша, изобличен в разюзданост.

— Започвам да си мисля, че потайността ти е твоята втора природа. Нима не помисли, че можех да те застрелям на място?

„Отново едно и също“, ожесточено мислеше Барет, но не му даде възможност да я хване натясно. Само сви рамене.

— Честно казано, досега никога не ми е идвала подобна мисъл, господин Пейгън. Просто не е имало защо. Допреди няколко дни никога не съм прекарва времето си в компанията на мъж, който първо изпразва няколко пълнителя, а след това задава въпроси.

Погледът му изгаряше лицето й.

— Ти по-добре се благодари на Бога, че аз съм именно такъв мъж, Angrezi Ако не бях, нямаше да имаш никакъв шанс да останеш жива в тази джунгла!

Хладната непоколебимост в очите му не остави никакво съмнение у Барет, че Пейгън говори истината. Гордостта й обаче я накара да вирне високомерно брадичка. Трябваше да призове цялата си воля, за да погледне надолу, към мускулестата му плът.