Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
— Тук съм, принцесо моя! Тук, до теб! Сега спи. Аз ще те пазя.
Слабото й тяло потрепери. Дъхът и секна.
— Пейгън? Какво… — Барет внезапно застина в прегръдките му. — К-какво правиш тук? — сковано и настойчиво повтори въпроса си тя.
— Ти ме извика. Извика името ми, Angrezi. И аз дойдох.
Замайването от кошмарния и сън още не бе преминало, но Барет решително му отговори:
— Аз… аз сигурно съм сънувала. Казах ли… казах ли? — не посмя да довърши въпроса си тя.
Барет знаеше, че той й казва истината.
— Какво дали си казала, Синамон? — очите му изведнъж станаха сериозни и настойчиви.
Не, сега Пейгън нямаше да й помогне. Неговото терзание в момента не бе по-малко от нейното. Всеки нерв, всеки мускул от тялото му изгаряха от страст.
— Казах ли нещо?… Направих ли нещо? По дяволите, знаеш какво имам предвид!
Пейгън леко се усмихна. Лицето му оставаше скрито в мрака.
— Не те разбирам, Angrezi. Защо не ми го кажеш направо?
Това предизвикателство я накара отново да заблъска ръцете и раменете му, да се опита да се изтръгне от прегръдката му.
Той обаче я държеше без никакво усилие. Превъзходството му само я разгневи още повече.
— Пусни ме! В-върви по дяволите!
— Що за джентълмен ще бъда, ако го направя, Angrezi Не забравяй, че ти бе тази, която ме извика в леглото си, а и половината лагер сигурно са чули, че викаш името ми. Да извикам ли Нихал да ти го докаже? Или може би Мита?
— Не, по дяволите. Това бе само… само защото сънувах кошмари. Направила съм го, без да искам.
Очите на Пейгън хитро светнаха в тъмнината.
— Нима, Синамон? — запита я той с кадифен глас, който обаче вещаеше сигурна опасност.
— Разбира се — отсече рязко Барет. — Първото име, което ми е дошло наум вероятно е било твоето. Още повече, че това май е единственото име, за което мога да се сетя — добави горчиво тя.
Пейгън се извъртя така, че с всяка част от тялото си плътно се долепи до нея.
— Ни ти вярвам, Синамон. Да оставим настрана това, че ти самата не си вярваш! — продължи неумолимо той.
Пейгън дишаше тежко, разкъсван от желанието да я притисне към себе си така, че тя да не може да си поеме дъх, да почувства мекото й гъвкаво тяло да се разтапя под неговото, да я изпълни с мъжката си топлина. Тигъра стискаше зъби, опитваше се да обуздае дивия си глад, знаеше, че в този момент тя наистина е негова и че в състоянието, в което се намираше — някъде на границата между съня и пробуждането, тя дори не би се съпротивлявала.
Само след секунда Барет щеше да извива тялото си в желание, кадифеното й тяло щеше да се разголи под пръстите му, сладостният й стон щеше да обгърне и двамата…
В един миг всички звуци на джунглата — от чуруликането на птиците до жуженето на насекомите, се сляха в един — в бушуващия ритъм на сърцето му.
В задъхания, отривист отговор на нейното.
„Господи, как те искам, Angrezi. Искам единствената преграда между нас да бъде горещата ти кожа. Да бъдеш само желание. Ръцете ти страстно и силно да рошат косата ми. Устните ти треперещи да мълвят името ми а аз да ти покажа света на истинското блаженство!“
Пейгън изведнъж се стресна, осъзнал как в лудостта си едва не бе произнесъл тези думи. А те бяха много опасни, защото веднага щяха да дадат в ръцете й цялата власт над него.
Той тихо изруга, скочи на крака и със залитаща походка се премести в леглото си.
„По дяволите тази прелъстителка!“, помисли си той. Ако сега си позволеше да я обладае, щеше да означава че е глупав като чакалите, които виеха отвън, или като маймуните, които се гонеха и крещяха в развалините на храмовете.
Сега Деверил Пейгън бе стигнал дотам, че да зареже всичко, за да изпита няколко часа наслада с една сирена с копринена кожа, изпратена му от мръсника, на речен Джеймс Ръксли.
Дали тя помнеше уроците му…
— Стига сме се забавлявали, Angrezi Време е да спим.
Пейгън постави пушката си така, че да му е подръка и кръстоса силните си ръце зад главата.
Леглото се огъваше под тежестта му. Металните пружини скърцаха.
Пребледняла, Барет следеше движенията му, дебнеше всеки звук. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе колко хубаво е да лежи под едрото му, топло тяло, да усеща всеки негов мускул…
„За Бога, какво става с мен? Нима съжалявам, че Пейгън се премести в леглото си?“
Жената се намръщи, мислите й вече бяха съвсем объркани.
Толкова много неща в този мъж всъщност не бяха такива, каквито изглеждаха. В един миг той яростно я завладяваше със страстта си, в следващия я предпазваше от собствената й необузданост.