Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
Това бе лудост! Това бе пълна лудост!
Но беше истина и Барет бе прекалено честна пред себе си, за да я отрече.
Тя обичаше този мъж — този хладнокръвен авантюрист, който й бе причинил толкова страдания и който три пъти бе спасявал живота й.
Мъж, който с нищо не бе намекнал, че има някакви чувства към нея, ако изключим необузданата му страст.
При тази мисъл лицето й пламна. Сега тя беше абсолютно беззащитна, беше в безизходица, като птица, паднала на земята с пречупени крила.
Любов! Какво знаеше тя за любовта? Дори името й се още беше загадка за нея, а какво оставаше за миналото й. Как би могла да събере сили в себе си за толкова всеобхватно чувство, каквото бе любовта, сега, по средата на тази мрачна, изпразнена от съдържание вселена, в която се бе превърнал живота й?!
И все пак, чудото бе станало. Любовта бе пуснала дълбоките си корени в голата, камениста почва на душата й и с топлината на надеждата бе превърнала пъпките в цветя. Барет трепереше от вълнение, усещаше как в тялото й се разлиства нов живот, как нежните кълнове на любовта я омайват с аромата си…
Пръстите й конвулсивно се вкопчиха в рамката на леглото. Една гореща сълза се отрони по бузата й.
В същия миг я обля страстен копнеж, почувства страшна необходимост да почувства силните му, белязани от рани ръце да галят косата й, устните му да се слеят с нейните и да изпиват дори стоновете й. Мускулестото му тяло да се гали в нейното — така, както през онази нощ в лагуната, под черния балдахин на тропическото небе и магическата песен на рибите.
Барет сякаш отново чу онзи странен, възнасящ се към небето химн, усети как той се влива във вените й, как като буен поток нахлува в сърцето й. Всяка нота, всеки мотив на мелодията сякаш носеха със себе си спомен. Съчетани в едно, те образуваха наситена с чувства, страстна симфония, подобна на любовта на Барет към този странен, мрачен мъж.
Любов! Но ако наистина бе така, това противоречеше на всякакъв здрав разум. И все пак, беше така…
Коя бе Барет, че да има право да отдава сърцето си? Тя — жената без минало, която едва ли щеше да има и бъдеще? И защо на този мъж — суров и непроницаем като самата джунгла?
Англичанката се намръщи, защото не намираше отговор на нито един от въпросите си. Вместо това я заливаха стотици спомени…
Пейгън, който я дръпна секунди преди да падне в ямата за глигани. Пейгън, който с окървавено лице нарочно дразни хората на Ръксли, за да отвлече вниманието им. Пейгън, който е долепил ухото й до забития и черните води на лагуната клон и така сякаш прокара магическите звуци на мелодията през тялото й…
И винаги, в дъното на тези спомени, се таеше усещането за някаква странна, топла близост, за която Барет не можеше да намери обяснение.
Дали това не бе подсъзнателно досещане за нещо? Или просто самозаблуда на отчаяния й разум, където нямаше минало?
Барет въздъхна. В същия миг почувства познатото стягане в главата, което причини припадъка й на пътя.
Високият мъж в другия край на палатката отпусна картата и тя веднага се нави. Той внезапно се намръщи и погледът му се спря на извитата кама, която стоеше на сантиметри от ръката му.
Тя веднага затвори очи и се престори на заспала. Пейгън измърмори нещо под нос. Лицето му бе като издялано от камък. Той дълго се взира в играта на светлините върху острието на ножа.
В един миг, внезапно, без никакво предупреждение, погледът му се обърна към нея.
Барет си помисли, че той е разбрал преструвката й — толкова напрегнати, толкова пронизващи бяха очите му. От устните й обаче не се изплъзна нито звук. Те само се стегнаха в още по-тънка, едва видима линия.
Този път тя като че ли отгатна изражението на лицето му. Дълбока тъга и съжаление. Това бе лице на човек, измъчван от горчиви и болезнени спомени, който бе позволил това да проличи едва сега, когато си мислеше, че никой не го наблюдава.
Ръката му здраво стисна камата. Един мускул играеше върху челюстта му.
Барет първа забеляза аленочервените капки кръв, които започнаха да се стичат от пръстите му.
Дъхът й рязко спря, тя широко отвори очи и се изправи светкавично. Огромните й очи блестяха.
— Ти… Ти се поряза!
Погледите им се срещнаха. Неговият бе мрачен, измъчван от глада на тялото.
Пейгън потрепери сякаш някаква невидима сила премина през него. Той се намръщи като забеляза как кръвта се стича по масата. После бавно отпусна камата и обърна дланта си, загледан втренчено в раната в основата на палеца си. Устните му като че ли за секунда промълвиха нещо. След миг завесата отново се спусни над лицето му.