Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Контрол. — Вмъкването на Сара причини моментно затишие; никой от мъжете не беше готов с отговор. Сара задържа погледа си върху Тайг, последният от триумвирата, който донякъде беше по-неотразим от останалите.
— Точно — усмихна се Седжуик след няколко секунди.
Тайг изглеждаше не по-малко очарован от Сара и не отделяше погледа си от нея.
Една плъзгаща се врата внезапно се отвори, откривайки красиво подредена маса.
— Ще продължим темата след рибата.
Сара се изправи и ги поведе по стъпалата. В ъгъла Джордж стоеше търпеливо.
Пазачът махна на Стайн да влиза. Размяната беше обичайна за късния час, няколко усмивки, приятелска забележка за опасностите от работата до късно, преди Боб да тръгне по широкия коридор и после в асансьора. Той се заслуша за миг, докато излизаше на шестия етаж, за да се увери, че охраната е приключила с нощната си обиколка. После пристъпи наляво и мина тихо покрай кабинета на О’Конъл. Дебелите матови стъкла, които изпълваха рамката на вратата, отразяваха редицата халогенни лампи, намалени за този час на нощта. Светлината никога не се включваше на пълна мощност и придаваше на кремавите стени равномерно зловещо сияние.
Боб стигна до кабинета си, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата към хаоса, който беше оставил преди по-малко от осемнадесет часа. Той подхвърли ключовете върху малка, обшита с кожа, масичка за краката, една от малкото области в кабинета му, незатрупана с книжа, и отиде до бюрото си. Включи халогенното си осветление, приклекна и започна да набира комбинацията върху циферблата на сейфа си, чиято повърхност осигуряваше допълнително пространство за стари книжа, чашки от кафе и полупразни торбички със сандвичи.
Прилежно подредените документи във вътрешността на сейфа бяха рязък контраст с хаоса в кабинета. Вътре търпеливо чакаха три кафяви папки. Боб започна да прелиства втората купчина, преди да измъкне едно дебело досие с надпис: „Само за упълномощен персонал“, напечатан с дебел шрифт през средата. Той се настани удобно на стола и запрелиства първите страници — скорошната история на Сара: непроницаем раздел за посттравматичен синдром, който не даваше никакъв ключ към жената, с която току-що се бе разделил. Той направи само една кратка пауза, преди да се върне към раншните си години в Лангли.
Тъкмо прехвърляше една страница, когато усети, че нещо не беше наред. Вгледа се в страницата, като се опитваше да разбере какво точно става, когато проумя, че страниците просто лепнеха една към друга заради статично електричество, което затрудняваше прелистването им. Ксерокс. Някой е копирал тези страници. Той беше сигурен, че хартията бе запазила електрическите заряди, които генерира върху нея силен източник на светлина. Спря и огледа подредените документи в сейфа.
Някой по някакъв начин се бе добрал до досието; някой, по някакъв начин бе успял да се вмъкне в кабинета му, в сейфа му — чиято комбинация той променяше всяка седмица — и бе оставил всичко по местата му, като бе съхранил дори и разположението на втората купчина.
Всичките му мисли за собствената му уязвимост изхвърчаха в миг, когато си спомни за Сара и непосредствеността в гласа й: „В онези страници аз съм всичко, което те ненавиждат, и от което се боят. Аз съм гласът на разума.“ Той погледна часовника си. Три без десет. Или дванайсет без десет в Сан Франсиско. Тя вече бе заминала. Тя беше с тях. И те имаха цялата информация, от която се нуждаеха.
Не му оставаше нищо друго, освен да седне. Гърдите го пронизваха от болка при всяко поемане и издишване на въздух, раменете му пламтяха от напрежението, но усещаше всичко: силния вятър, слънцето върху лицето си, свития си стомах, в който гладът започваше да измества страха. Лявата му ръка висеше, а дясната отново стискаше калъфа; чудото отпреди десетина минути все още изглеждаше като размазано в спомените му.
Ксандър се опита да навърже нещата подред. Спомни си как ръката му се бе изплъзнала от стъпалото, как нечия огромна ръка го бе сграбчила за китката и го бе издърпала назад, а другата му ръка бе намерила дебелия изпънат врат на едрия мъж и се бе вкопчила в него, само за да прехвърли теглото към него и през това време двете тела бяха излетели от платформата. Как веригата се бе озовала под дланта му, той никога не разбра, но железните звена по някакво чудо бяха спрели ръката му и той се бе вкопчил в тях, докато през това време тялото му се бе изплъзнало от платформата, залепвайки в хоризонтално положение към долната част на вагона; мъжът бе профучал покрай него и бе изчезнал в мрака. Краката му бяха открили някаква опора и го поддържаха в хоризонтално положение, достатъчно, за да му придадат сила да се придърпа по веригата обратно към платформата.