Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Разбирам. — Той хвърли папките върху масата. — Не предполагах, че толкова много бия на очи. Френетичен, се пак, малко надхвърля мярката. — Той се извърна към нея. — Какво беше всичко онова за зърнения пазар? Да не искате да ми кажете…
— Самолетът, Боб. И докладите с преценките. Това е всичко, за което трябва да се тревожиш.
Очите му останаха приковани върху нея.
— А вие ще се погрижите за всичко останало.
— Нещо такова.
Той бавно кимна.
— Надявам се само, че сте наясно какво вършите.
Двадесет минути по-късно Ксандър вече спеше, съгласно заповедта на Ферик. Бившият агент му обясни, че той е навикнал на подобни ситуации и ще се справи достатъчно добре дори и с ранената си ръка: „Повърхностна рана, не се тревожи. Отдъхни си, докато има възможност.“ Ксандър се зачуди до каква ли степен приятелят му се мъчеше да заблуди себе си и него, но умората и изтощените му нерви надвиха; клепачите му натежаха без никакви усилия от негова страна. В един момент, след серия тревожни сънища, той рязко се събуди на студената седалка с вече доста обездвижено рамо, сковано от леденото стъкло, на което се бе облягал през съня си. Ферик седеше неподвижно на отсрещната седалка, а два билета бяха пъхнати в процепа между седалката и стената. Двете късчета картон бяха единственият признак, че някъде през съня му някакъв кондуктор бе влизал в купето им. Влакът намали.
— Благодаря ти. Явно съм имал нужда от съня.
— Да. — Ферик не откъсваше погледа си от вратата на вагона; липсата на пътници не бе намалила концентрацията му. — Наближаваме следващата гара, петата след Залтцитер.
Ксандър се вгледа през прозореца, окото му се закачи в смътните очертания на града в далечината; последва отчетливото сияние на редицата осветителни тела по наближаващия перон. Малката тухлена сграда изплува сред сиянието със скърцането на спирачките, които разтърсиха вагона. Ферик се приведе към стъклото, за да огледа по-добре гарата, и изведнъж рязко се дръпна назад. Миг по-късно Ксандър последва примера му. В двата края на гарата бяха застанали двама големи мъже, единият от които беше плешивият гигант, а другият — мъж, който се-извисяваше даже и над него.
— Залегни — прошепна Ферик.
Ксандър мигновено се подчини, а партньорът му вече се придвижваше бързо по пътеката, плъзгайки се в седалките без прозорци в дъното на вагона — ъгловата му конструкция позволяваше да се наблюдава незабелязано перона отпред — докато през това време влакът бавно се плъзна покрай първия мъж. Ксандър остана на пода, макар че всеки негов инстинкт го караше да погледне навън, но паниката го принуди да се притисне плътно в пода.
Ферик продължи да следи втория мъж, сега само на три вагона разстояние; главата на мъжа леко се изви, после се наклони с леко кимване. Сигнал! Ферик бе виждал тази тактика прекалено много пъти и знаеше, че кимването беше предназначено за мъжа в другия край на перона: ще се срещнем по средата и ще ги пипнем като в капан. Ферик изчака мъжа да се качи на влака, после се откъсна от седалката, забърза по пътеката и дръпна Ксандър след себе си.
— Трябва да тръгваме.
Ксандър притисна калъфа с компютъра към гърдите си и последва Ферик към дъното на вагона. Двамата мъже се люшкаха насам-натам с ускорението на влака. Ксандър вече беше наясно, че раната на Ферик е далеч по-сериозна, отколкото се бе мъчил да го убеди; ръката му се мяташе безводно като закачена на тел. Двамата напредваха през празните вагони, наясно, че челюстите на капана се свиват застрашително около тях. На петата открита платформа Ферик внезапно спря.
Вятърът пищеше пронизително и правеше разговора им невъзможен. Ферик направи знак на Ксандър да се облегне върху стената на вагона, после посочи към заварената желязна стълба, която извеждаше на покрива. Ксандър сграбчи защитния парапет и загледа как Ферик се изкачва нагоре с подмятаща се лява ръка. След минута стигна покрива, сгуши глава в раменете си, за да се предпази колкото може от вятъра, който заплашваше всеки момент да го хвърли от стълбата, повдигна се с огромно усилие на волята и преметна крак върху покрива. Десет секунди по-късно отгоре се появи ръката му, която махна на Ксандър да го последва. Влакът започна да навлиза в някакъв остър завой. Тласъкът подхвърли Ксандър напред и той се вкопчи във веригата, която беше последната му преграда на платформата. Пое си дълбоко дъх, плъзна се покрай вратата и се закатери.
Вятърът се усилваше с всяко изкатерено стъпало. Ксандър имаше същия проблем като Ферик, защото другата му ръка беше заета с компютърния калъф. След минута той се добра до покрива; вятърът мигновено отметна главата му. Той се хвърли върху покрива, без да изпуска калъфа под мишницата си, а очите му бяха като заковани върху вратата под краката му, докато вятърът го шибаше от всички посоки. В продължение на почти три минути двамата лежаха неподвижно, затаили дъх в очакване да зърнат нечия фигура да пресича откритото пространство между двата вагона.