Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Вижте — казах аз, — не ме разбирайте погрешно, логиката е на наша страна. Една трета от хората ще ни повярват, една трета ще повярват за шпионажа, а една трета ще решат, че всичко е някакъв сложен заговор за дискредитиране на Уорън Йънг. Но не става дума за вяра, а за доказателства. Едно е да знаеш нещо, съвсем друго — да го докажеш. Към Едуард Йънг ще подходят както към Мартин — няма да предявят обвинение, ако не са налице необходимите доказателства.
— Унгарците могат да ни помогнат — каза Блеър. — Те могат да докажат, че Мартин е търсил актове за раждане.
— Всички ще решат, че се оправдават. Могат да разчитат само на обвинение, че се месят във вътрешната ни политика. И освен това ще си навлекат омразата на цяла политическа партия, на сегашната администрация, а може би и на следващата. Повярвай ми, ще онемеят. Сигурно затова са изтеглили Магда Такач от Вашингтон.
— Е, струва си да опитаме — промърмори Максорли.
— Джо, да оставим унгарците настрана, но работата ще се проточи до безкрай. Трябват ни поне две години, за да убедим министерството да предяви обвинение.
— Йънг може да умре, преди да стъпи в съдебната зала кимна той.
— И на смъртното ложе ще бъде загърнат в презумпцията за невинност — допълних аз.
— Амин — каза Максорли. — Едно не разбирам. Ако нашата теория е вярна, защо Едуард не е свалил опасните снимки от стената? След като те го свързват с претенциите на Соня, би трябвало да се отърве от тях веднага щом Констанс му е казала. Но снимките са си били на мястото и при твоето посещение.
— Не знам — отвърнах аз. — Това му е лошото на случая: щом се натъкнем на отговор, веднага изниква нов въпрос.
— Веднъж баща ми ме заведе в концлагер — каза ненадейно Блеър. Говореше глухо, едва доловимо. — Когато за втори път го назначиха в Германия. Аз бях на петнайсет и от ден на ден ставах все по-неуправляема. Исках да се върна в Джорджия при приятелите. Заявих му, че нашата армия няма работа в Германия или където и да било, освен в Щатите.
— Бас държа, че много си го зарадвала.
Тя поклати глава.
— Може би трябваше да си затвори очите пред моя хлапашки бунт, но той реши, че е крайно време да се запозная с реалния свят. И до ден-днешен, като чуя израза „вратите на ада“, веднага си спомням за Дахау.
— Никога не съм виждал концлагер — каза Максорли, — но на връщане в парахода се срещнах с момчета от една част, която се натъкнала на лагер. Разправяха, че никога няма да го забравят.
Блеър яростно удари с юмрук по масата.
— Е, успяхме! Разгадахме убийството на клетия Мартин! И на Естър. И на Наоми. Да не забравяме и Соня, нали? Как мислиш, Джо? Дали таткото на сенатора собственоръчно я е метнал от покрива, или си е наел помощници?
Въпросът остана без отговор. През цялата вечер си бъбрихме за дреболии — бавно, целенасочено, в опит да се върнем към реалността. Алкохолът донякъде ни помогна. Нещата бяха станали почти розови, когато нашият старши детектив реши да се оттегли.
— Пак започваме като снощи — каза Блеър.
— Това разследване е вредно за черния дроб — установих аз.
— Има само един начин. Все още можем да успеем.
— Знам.
— Ти ще се справиш, Филип. Знам, че ще се справиш.
— Я ми налей още едно.
24
Констанс не ме забеляза, когато се приближих и седнах на пейката. Беше коленичила с градинска лопатка и съсредоточено дълбаеше дупка за засаждане. Изглеждаше умиротворена и тихичко си тананикаше. Едва след малко различих мелодията.
Скин-на-маринка-тинка-тинк, скин-на-маринка-трак, мама… те обича…
Любимата песен на Бейби. Същата, с която я приспиваше Констанс. Същата, която й пеех в болницата. Към края я разнасях из стаята на ръце и пеех.
Мама те обича от зори до мрак…
А Бейби отваряше очи, усмихваше се и едва-едва мърдаше устни, за да изрече думите. Последния път й пеех със затворени очи и, кой знае защо, ми хрумна, че тя не може да умре, докато пеем нейната песен, затова обикалях из стаята, носех я и пеех.
Мама те обича, щом се съмне пак…
Сестрите се опитаха да ми я отнемат. Молеха Констанс за помощ, но тя се бе свила в ъгъла, изцъклена от изтощение и хапчета. После дойде лекарят и всички заговориха един през друг, утешаваха ме, докосваха ме. Филип. Моля те, Филип, пусни я.
Хей, скин-на-маринка-тинка-тинк, скин-на-маринка-трак…
— Филип!
— Какво?
— Не чу ли? Какво правиш тук? Още е десет и половина.
— Хубаво е, Констанс. Много хубаво си го направила.
— Мислех, че си напуснал града. Заради рождения й ден ли остана?
— За нищо на света не бих го пропуснал.