Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Стаята не ми предложи почти нищо повече: никакъв скрит дневник с мисли на принца, никаква последна бележка за мама от непокорния беглец, нищо, което да намеква, че принцът е отвлечен. Излязох тихо от покоите му, като ги оставих така, както ги заварих.
Пътят ми ме отведе до вратата на собствената ми стая като момче. Спрях за миг изкушен. Кой я обитаваше сега? Коридорът беше пуст и се поддадох на импулса. Ключалката беше мое изобретение и дори закърнялата ми сръчност ми стигна, за да се справя с нея. Затворих вратата след себе си, застанах неподвижно насред стаята и вдишах мириса на прах.
Високият прозорец беше със спуснати кепенци, но както и някога, летвите им бяха разхлабени. Дневната светлина се процеждаше през тях и след няколко мига очите ми се приспособиха към сумрака. Огледах се. Ето го там старото ми легло; паяжините бяха покрили познатите гоблени. Кедровият дрешник беше прашасал. Камината — празна, черна и студена. А над нея — избелелият гоблен с крал Мъдрост, преговарящ с Праотците. Зяпнах. Като деветгодишно момче ме караше да сънувам кошмари. Времето не бе променило мнението ми за странно издължените фигури. Златните Праотци се взираха отгоре в безжизнената и пуста стая.
Изведнъж се почувствах все едно, че съм нахлул в гробница. Излязох също толкова безшумно, колкото бях влязъл, и заключих вратата.
Мислех си, че ще заваря лорд Златен в покоите му, но го нямаше.
— Лорд Златен? — попитах колебливо, а след това пристъпих и леко почуках на вратата на личната му стая. Заклевам се, че не пипнах бравата, но вратата леко се открехна.
Заля ме светлина. Стаичката, беше с прозорец и залязващото слънце я изпълваше със злато. Беше приятна, просторна, ухаеше на дървени стърготини и на боя. В ъгъла едно растение в саксия се увиваше по дървената рамка. Видях окачените по стените талисмани на Джина. На работната маса в средата на стаята, между разхвърляните инструменти и шишенца с бои, имаше пръчици и мъниста, като от разглобен талисман. Усетих се, че съм пристъпил вътре. На масата имаше изпънат, затиснат с тежести свитък с изрисувани на него няколко талисмана. Не приличаха на нищо от онова, което бях видял в дюкяна на Джина. Рисунките бяха някак странно смущаващи. Това май го помня отнякъде, помислих си, но след това, като погледнах по-внимателно, бях абсолютно убеден, че никога не съм виждал подобно нещо. По гърба ми полазиха тръпки. Малките мъниста имаха лица; пръчиците бяха резбовани на въртящи се спирали. Колкото повече се взирах, толкова повече ме смущаваха. Имах чувството, че не мога да си поема дъх; те все едно ме притегляха към себе си.
— Отдръпни се — проговори тихо Шутът зад мен. Не можех да му отвърна.
Усетих ръката му на рамото си и тя развали магията. Обърнах се.
— Съжалявам — промълвих мигновено. — Вратата беше открехната и…
— Не очаквах да се върнеш скоро, иначе щях да я заключа.
Само това ми каза, след което ме издърпа от стаята и затвори плътно вратата.
Имах чувството, че са ме издърпали от ръба на пропаст. Вдишах разтреперан.
— Какво е това вътре?
— Опит. Онова, което ми разказа за талисманите на Джина, събуди любопитството ми, тъй че като се върнах в Бъкип, реших да ги видя сам. След това ми се дощя да разбера как действат. Исках да разбера дали талисманът може да се направи само от вещица, или магията е в начина, по който са направени. И исках да разбера дали мога да ги накарам да действат по-добре.
— Как можеш да ги търпиш край себе си? — попитах и потреперих.
— Те са настроени към човешки същества. Забравяш, че аз съм Бял.
Думите му ме изумиха точно толкова, колкото и коварните рисунки преди малко. Погледнах го и за едно мигване на очите сякаш го видях за първи път. Колкото и привлекателен да беше цветът на кожата му, никога не бях виждал друго лице с този цвят. Имаше и други разлики: начинът, по който китките му свързваха дланите с ръцете, ефирно светлата му коса… но щом очите ни се срещнаха, отново виждах стария си приятел. Беше като сблъсък със земята след падане. Изведнъж си спомних какво бях направил.
— Съжалявам. Нямах намерение да… Знам, че имаш нужда от уединение… — Изпитах срам и кръвта нахлу гореща в лицето ми.
Той помълча за миг. След това заяви честно:
— Когато дойдох в твоя дом, ти не скри нищо от мен. — Усетих, че думите му отразяват представата му за честно, а не толкова чувствата му по въпроса.
— Няма повече да влизам в тази стая — обещах трескаво.
Това извика лека усмивка на лицето му.
— Съмнявам се, че би го пожелал.