Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)». Краткое содержание книги:
— Не! — изреваха всички войници в един глас. — Не, не и не!
— Не ни плаши! — потвърди Марий. — И защо не ни плаши? Защото ние сме римските легиони! Ние следваме сребърните орли към смърт или победа! Римляните са най-добрите войници, които светът някога е виждал! А вие сте войниците — бедняци на Гай Марий, най-добрите войници, които Рим някога е виждал!
Легионите изпаднаха в почти пълна истерия при тези думи. От редица на редица се предаваха викове на радост, които сякаш никога нямаше да свършат, а по лицата на войниците се стичаха сълзи — сълзи на щастие и на мъка по може би отиващия си завинаги живот.
— Добре тогава! Прескачаме стената и отиваме да се бием! Няма друг начин да спечелим тази война, освен да накараме тези освирепели диваци да целуват праха! Ще се бием и това е! Ще се бием, докато и последният освирепял дивак не се просне в краката ни! — Марий се обърна по посока на шестимата мъже, загърнати в лъвски кожи — над главите им се зъбеха разтворените усти на убитите зверове, пред гърдите им стояха вързани безжизнените им лапи, — които държаха сребърните дръжки на щандартите — шестте орела, разперили царствено криле. — Ето ги вашите сребърни орли! Символи на смелостта! Символи на Рим! Символи на моите легиони! Следвайте орлите за славата на Рим!
Дори и екзалтирани, легионерите не забравяха чувството си за дисциплина; без да бързат, редица по редица, Мариевите шест легиона излязоха пред лагера и заслизаха надолу по склона, строени така, че сами да защищават фланговете си — конницата нямаше как да се разгърне на този неравен терен. Като величествен, блестящ на слънцето сърп те се наредиха покрай брега на реката и зачакаха какъв ще бъде отговорът на Тевтобод. Но германите дори не оставиха на предводителя си да решава: на римляните беше нужно да раздадат само по някой и друг ритник на умрелите амброни и варварите насреща скочиха на конете, решени да се бият до смърт. Скоро най-бързите от тях прекосиха реката през брода и се хвърлиха върху построените в няколко редици легиони, които дори не трепнаха при вида им. В един момент към настъпващите германи полетя дъжд от копия, които също като величествен сърп косяха наляво и надясно; пък и как иначе — вече две години Мариевите войници се бяха готвили за този решителен ден.
Битката се очертаваше дълга и изтощителна, но римските редици не позволиха неприятелят да пробие през тях, още по-малко някой от сребърните орли да бъде отнет из ръцете на аквилифера. Скоро към купчините от избитите амброни започнаха се присъединяват и мнозина от събратята им тевтони, но както в легендите на мястото на всеки убит германец откъм реката се задаваха други двама. Докато най-накрая Маний Аквилий реши, че му е време да се намеси, и начело на трите хиляди души скрит резерв започна поголовно клане в тила на варварите.
Няколко часа след пладне не бяха останали живи тевтони по бойното поле. В духа на воинската традиция, опиянени от славното бойно минало на Рим и най-вече водени от най-добрия пълководец в света, тридесет и седем хиляди добре обучени и добре въоръжени римски легионери написаха още една знаменателна страница от военната история, разгромявайки в две последователни сражения при Аква Секстия над сто хиляди души германи. Бреговете на Арс се осеяха с осемдесет хиляди тевтонски трупа, без да включваме изкланите два дни по-рано амброни. Малцина сред победените бяха предпочели да се предадат — повечето водени от чувството си за воинска чест, се бяха били докрай; сред падналите беше и самият Тевтобод. За победителите остана голямата плячка — десетки хиляди тевтонки и децата им, седемнадесет хиляди предали се в плен войници. Когато скоро след битката на място дойдоха всички търговци на роби от Масилия, за да изкупят стоката, цялата печалба беше поделена поравно между войниците и офицерите, нищо че традицията повеляваше цялата печалба от пленниците да остава за пълководеца.