Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Какво, какво?
— Съдбата си да чуем, Николай Всеволодович. Молим.
Той се преви на две, предлагайки му да седне на дивана край масичката.
Николай Всеволодович се огледа; стаята беше съвсем мъничка; ниска; само най-необходимите мебели; столовете и диванът бяха дървени, също съвсем скоро правени, без тапицировка и без възглавници, две малки масички, едната пред дивана, а другата постлана с покривка и цялата отрупана с разни неща, покрити отгоре със снежнобяла кърпа. Пък, изглежда, и в цялата стая се поддържаше голяма чистота. Капитан Лебядкин вече от осем дни не беше се напивал; лицето му бе някак подпухнало и прежълтяло, погледът му — тревожен, любопитен и очевидно недоумяващ; веднага се забелязваше, че и самият той не знае какъв тон да държи и като как ще е най-изгодно да почне още от самото начало.
— На — посочи той наоколо си, — живея като Зосима184. Трезвеност, уединение и нищета — обетът на древните рицари.
— Смятате ли, че древните рицари са давали такива обети?
— Да не би нещо да бъркам? Уви, спря моето развитие! Всичко погубих! Не знам дали ще ми повярвате, Николай Всеволодович, но тук за първи път се опомних от срамните си увлечения — нито чаша, нито капка! Имам покрив над главата и от шест дни изпитвам едно благоденствие на съвестта. Дори стените миришат на смола, напомняйки природата. А кой бях аз, какво бях аз?
— според както гениално го е казал поетът! Но… вие сте вир-вода… няма ли да изпиете едно чайче?
— Не се притеснявайте.
— Самоварът кипеше от осем, но… угасна… като всичко на тоя свят. И слънцето, казват, щяло на свой ред да угасне… Впрочем, ако трябва, веднага ще я наредим. Агафия е будна.
— Кажете, Маря Тимофеевна…
— Тук е, тук е — тутакси поде Лебядкин шепнешком, — желаете ли да надзърнете? — посочи той затворената врата за другата стая.
— Не спи ли?
— О, не, как е възможно? Напротив, от надвечер още ви чака и щом научи одеве, моментално се нагизди — понечи да се пошегува той и дори изкриви устни в усмивка, но тутакси се сви.
— Изобщо, как е тя? — въсейки се, попита Николай Всеволодович.
— Изобщо ли? Нали знаете (вдигна съчувствено рамене), а сега… сега седи и си гледа на карти…
— Добре, това после; отначало да свършим с вас. Николай Всеволодович седна на единия стол. Капитанът вече не посмя да седне на дивана, ами тутакси придърпа другия стол и с трепетно очакване се наведе да слуша.
— Какво е това там в ъгъла под покривката? — внезапно обърна внимание Николай Всеволодович.
— Това ли? — обърна се и Лебядкин. — Това пак само на вас го дължим, тъй да се каже, да полеем нанасянето и вземайки под внимание дългия път и естествената умора — умилно се ухили той, после стана от мястото си и надигайки се на пръсти, буквално свещенодействайки, махна кърпата от масичката в ъгъла. Оказа се, че под нея беше приготвено ядене: шунка, печено, сардина, кашкавал, малка зеленикава гарафичка и висока бутилка бордо; всичко беше стъкмено чисто, с умение и почти изискано.
— Вие ли домакинствахте?
— Аз. Още от вчера и просто всичко каквото можах, само във ваша чест… Нашата Маря Тимофеевна, нали знаете, е равнодушна по тая част. А най-важното, че всичкото го дължим на вас, защото всичко туй е ваше, защото главният тук сте вие, а не аз, аз съм само един вид като вашия оберкелнер, тъй да се каже, защото все пак, все пак, Николай Всеволодович, все пак духът ми си остава независим! Не ще да ми отнемете и това последно достояние! — умилно завърши той.
— Хм!… Все пак да бяхте си седнали на мястото, а?
— Приз-на-те-лен съм, признателен и независим! (Той седна.) Ох, Николай Всеволодович, толкова е накипяло в това сърце, че не зная как ви дочаках! Да, сега вие ще решите съдбата ми, мойта и… на онази клетница, а после… после ще ви излея всичко, както ставаше навремето, както преди четири години! Защото тогава ме удостоявахте с внимание и четяхте строфите ми; какво като ми викаха, че съм бил вашият Фалстаф от Шекспир, вие толкова много значехте в живота ми!… А пък сега такава ме е завила и залюляла, че единствено само от вас чакам съвет и светлина! Пьотър Степанович постъпва с мен ужасно!
Николай Всеволодович слушаше с любопитство и внимателно го гледаше. Макар че капитан Лебядкин беше престанал да пиянства, състоянието му очевидно беше все пак далеч от хармонията. У такива дългогодишни пияници в края на краищата завинаги си остава нещо изкилиферчено, нещо мътно, нещо сякаш сбъркано и налудничаво, макар впрочем, ако дотрябва, да могат да шмекеруват, да лъжат и мажат не по-зле от другите.
184
… живея като Зосима. — Има се предвид основателят на Соловецкия манастир (XV век) аскет Зосима; в случая се използва като синоним на отшелник.
185
Нощем шляя се бездомен… — Лебядкин преиначава и по форма, и по смисъл стихотворението на П. А. Вяземски „В памет на живописеца Орловски“, изразяващо тъгата на поета по стара, „непонемчена“ Русия.