Вечер във Византия
- Автор: Шоу Ирвин
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: „Христо Г. Данов“
- Переводчик: Мария Пейкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечер във Византия». Краткое содержание книги:
— Да, успя. А сега?
В тази минута се раздаде ясен сребрист звън, призоваващ за внимание, и женски глас обяви по микрофона, че пасажерите, летящи по линията Ница — Ню Йорк се умоляват незабавно да се качат в самолета. Механиците, работещи около самолета, бяха изчезнали тайнствено. Гейл протегна ръка и лекичко докосна неговата.
— А сега според мен трябва да отидеш в залата и да се качиш на самолета.
Той плати и те, минавайки покрай бара, заслизаха по стълбата към главната зала. Преди да стигне до паспортния контрол, той се спря и попита:
— Ще се видим ли пак някога?
— Ако дойдеш в Лондон. Разбира се, това няма да е просто.
Той кимна.
— Разбира се. — Той се опита да се усмихне. — Когато пишеш на майка си, поздрави я от мен.
— Добре. — Тя порови в чантата и извади дебел плик. Това е за теб. Портиерът го предаде, когато казах, че ще дойда да те изпратя. Пристигнало е, след като си напуснал.
Той взе плика и позна почерка на Ан. С пощенски печат от Ница. Пъхайки плика в джоба, погледна Гейл.
— Ти знаеше ли за Ан?
— Да. Ние беседвахме дълго с нея.
— Опита ли се да я разубедиш?
— Не.
— Защо не, за бога?
— Едва ли бих била в състояние да я разубедя.
— Вероятно си права. — Той я хвана за раменете, притегли я към себе си и бързо я целуна. — Довиждане.
— Довиждане, моя истинска любов — промълви тя.
Погледна след нея. Тя крачеше към изхода със смела, широка крачка, чантата й се поклащаше на рамото, дългите коси блестяха — всички мъже, покрай които минаваше, се обръщаха да я изпращат с поглед. Тя извади от чантата очилата и приближавайки вратата, ги сложи. Той се почувствува разбит и остарял. Когато минаваше през паспортния контрол, по радиоуредбата обявяваха, че самолетът е готов за излитане. Напипа дебелия плик с писмото на Ан в джоба на сакото. Ще има какво да чете над Атлантическия океан.
В първа класа освен него летяха само един колоритно облечен висок африканец с племенни белези по лицето и неговата миловидна пълногърда жена, увита в пъстри, ярки коприни. На Крейг винаги му бе съвестно да плаща толкова пари за първа класа, но винаги ги плащаше. Африканецът и жена му разговаряха на непонятен език. Той се надяваше, че те не говорят нито английски, нито френски. До пристигането в Ню Йорк не му се искаше да разговаря с никого. Африканецът му се усмихна вежливо. Крейг също изкриви устни, изобразяващи подобие на усмивка, и се обърна към прозореца. Не е чак толкова невероятно, помисли си той, след двадесет години отново да се срещнат — вероятно в решителен расов сблъсък — и този човек (или неговият син или дъщеря) да каже: „Аз те помня. Ти си белият пасажер, който не отговори на приятелската усмивка в самолета, летящ от Ница. Ти си расист и колонизатор и аз те осъждам на смърт.“
Ти си безпомощна песъчинка в случайните, непредвидени обрати на своята история. Без сам да забелязваш това, ти в миналото си се оказвал на пътя на много хора. Необмислено си се пошегувал с човек, когото даже не си познавал: без да вземеш под внимание това, че той съществува, ти си поканил в ресторанта неговата възлюбена и сега този човек прави всичко възможно, за да ти навреди. Глупава, луда по театъра девойка се вмъкнала веднъж в твоята кантора, твоята секретарка й дала работа — в това време ти си бил още млад и тя месец-два се трудила скромно, никому неизвестна, от никого незабелязана. И след двадесет и повече години ти си наказан (или възнаграден) за постъпки, извършени (или неизвършени) на младини. Нищо не идва даром, нищо не се забравя. Човекът, който е създал първия компютър с неговата неумолима памет, е организирал преди всичко система от проводници и електрически импулси. Хора, незабелязани от теб, наблюдават твоята дейност и я фиксират на своите собствени вечни перфокарти. За добро или за лошо, но информацията за теб вече е събрана и се пази за по-нататъшно евентуално използуване. И от това няма къде да избягаш. Процесът е безконечен. Какво би казал за него Сидни Грийн в своята квартира с неплатената boiserie в XVI парижки район? Какво би помолил Дейвид Тейкмън преди смъртта си да предадат на Джеси Крейг? Как ще си спомня за него Натали Сорел в тексаския си дом? Как ще реагира на неговото име дъщерята на Гейл МакКинън, когато стане на двадесет години?