Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Лус се извърна и заби поглед в някаква невидима точка в далечината. Доколкото познаваше Есперанса, беше напълно възможно, да е станало точно така. Би направила и казала всичко, за да я защити. Странното й поведение, точно преди да умре, решителността й да тръгне за Сан Антонио, загадъчните й думи — „Има много неща, които не знаеш за Марипоса“, — всичко това оживя в съзнанието й.
— Дали все пак е научила истината? — попита тя, без да поглежда към Марипоса. — Че си жива?
— Мисля, че е разбрала малко, преди да умре. Помолих Мария да звънне вместо мен. Да й каже, че искам да я видя. Мислех, че така ще бъде по-лесно, но всъщност причината беше, че се страхувах. Докато са разговаряли, ти си влязла в стаята. Мами — Есперанса — не е искала да научиш истината по този начин, по телефона, затова записала номера на Мария и й казала, че ще й се обади по-късно. Но така и не звънна. Мислех, че просто не иска да ме чува и вижда. Но сега знам, че скоро след този разговор, е починала.
Пред очите на Лус изплува, написания на последната страница на тефтера номер и всичко й се изясни. Есперанса явно беше бързала да го да запише, когато тя беше влязла в стаята. Събитията се навързваха, едно подир друго.
— Да.
— Абуела не ми е казвала, че тия Мария е звъняла.
— Сега всичко това, вече е без значение — каза Марипоса съкрушено. — Искаше ми се да бях звъннала аз. Само ако бях достатъчно смела… Може би щях да имам шанса да чуя гласа й. Поне веднъж, преди да… Щях да я помоля да ми прости.
Лус се обърна и видя Марипоса да стои с клюмнала глава, лицето й беше сгърчено, в неизразима агония. Във всичките си мечти и фантазии, никога не си беше представяла, как майка й плаче. Не можеше да го понесе.
— Марипоса — каза тя, използвайки за пръв път името й. — Абуела щеше да ти прости. Знам, че те обичаше. Винаги говореше за теб с толкова нежност. Тя беше твоя майка. А няма нищо по-силно, от майчината любов. — Болката отново я прониза и не можа да се въздържи: — Или поне така съм чувала.
Марипоса изтри очите си и се усмихна примирено.
— Съжалявам. Знам, че заслужавам този коментар.
Лус сведе поглед към земята. Секундите минаваха и тя се чувстваше зле, заради заяждането си. Не й харесваше да рита някой, който вече беше паднал на земята.
— Всъщност съм сигурна, че щеше да ти прости. Или вече го беше направила. Абуела идваше насам да се срещне с теб.
Марипоса вдигна рязко глава и копнежът във влажните й очи беше направо болезнен.
— Така ли?!
Лус кимна.
— Тя искаше да направим това пътуване. Не аз. Трябваше да я видиш. Точно след обаждането на тия Мария, започна да се държи, като обсебена, правеше планове, проучваше пътни карти… Никога не я бях виждала толкова твърдо решена да направи нещо. Дори купи кола! Похарчи всеки цент, който беше спестила. — Разсмя се при спомена. — Криеше парите си под матрака.
Лек смях излезе от устните на Марипоса. Тя вдигна ръка да прикрие устата си, но иззад пръстите й Лус видя първата истинска усмивка да разцъфва на все още покритото със сълзи лице.
— Кола? Каква кола?
— Ето тази — отвърна Лус и посочи надолу по улицата. — Виждаш ли я?
Марипоса изви глава, нетърпелива да я зърне.
— Коя е?
— Оранжевият фолксваген „Бръмбар“.
Тръгнаха бързо обратно към къщата. Марипоса се надигаше на пръсти, за да види по-добре, сред редицата коли.
— Виждам я! — възкликна тя и се разсмя като момиченце. Изтича право при Ел Торо.
— Да, тази е.
— Това е Vocho! — каза тя и усмивката отново огря лицето й. — Така наричаме тези фолксвагени в Мексико. Мами ми разказваше често за „Бръмбара“, който имала, когато още била с първия си съпруг, Луис. Това била първата й кола. И тя била оранжева като тази. Наричала я La Monarca.
Лус се засмя, щастлива, да научи нещо ново за баба си.
— Аз нарекох тази, Ел Торо.
Марипоса я погледна замислено.
— Фердинанд?
— Знаеш приказката?
— Разбира се. Фердинанд Бика. Беше ти любимата приказка. Някога ме молеше да ти я чета, почти всяка вечер преди лягане.
— Спомням си книжката — каза Лус. После добави, за да прекъсне нежелания момент на близост с Марипоса: — Но не си спомням, как ми четеш от нея. За малко да я кръстя Фердинанд, но исках да дам на колата име, което да й вдъхва повече сила. Само дето се оказа, че тя наистина е повече Фердинанд, отколкото бик. Не върви бързо и от време на време се разваля. Но поне има характер.