Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Стой!
Конниците плътно се скупчиха в средата на пътя.
— Не ви ли се струва, че някой препуска след нас? — попита Мън.
— Като че ли…, ама не съм сигурен… — обади се след малко един, изхлузи се от седлото, коленичи в края на пътя и долепи ухо до земята, докато другите го наблюдаваха с любопитство. Миг по-късно скочи на крака и рече: — Да, иде нещо.
— Какво? — попита Мън.
— Коне — отвърна оня, — и то много.
Мън огледа небето. Развиделяваше се. Беше все още тъмно, но облаците изтъняваха.
— От нашите трябва да са, прибират се подхвърли някой.
— Не — поклати глава Мън, — ние сме последни.
Поне в тази посока.
— Че да ги сгащим тогава! — предложи друг. Ще се скрием ей зад онази ограда, ще ги оставим да ни задминат и ще ги ударим в гръб.
— Не! — реши Мън. — Безсмислено е да започваме бой. Продължаваме!
Той се наклони леко и кобилата тозчас се втурна напред. Встрани и зад него по чакъла загърмяха копита. Вятърът замяташе периферията на шапката му. Отляво и отдясно полетата и горите тънеха в мрак и само пътят отпреде му се белееше. Мън беше сигурен, че успеят ли да запазят преднина до кръстопътя при Ню Битъни, ще се изплъзнат от преследвачите. Знаеше, че там в гората, сред плетеницата от пътечки, имаха шанс, и то не малък, да ги заблудят. Дано само да запазят преднината. Беше им крайно необходима, защото преди кръстовището пътят никъде не извиваше, наоколо не растеше ни едно дърво, а ето че и сега, когато вдигна ръка срещу вятъра и погледна за миг небето, му се стори, че процеждащият се през облаците неясен светлик лека-полека се избистря, макар че утрото беше още далеч. До разсъмване има повече от два часа, помисли си той.
С крайчеца на окото забеляза, че яздещият до него Симънс се озърта назад. Обърна се и той. Хората му бяха поизостанали и уморените вече коне се точеха по пътя в дълга разпокъсана върволица.
— Дявол го взел! — изруга Мън. — Май някои от тези кранти няма да издържат до Битъни!
Същински товарни добичета, рече си той, отвратен и раздразнен.
— Както сме се проточили, ония като нищо ще наскочат на момчетата! — провикна се Симънс.
Само това не бива да става! — поклати глава Мън.
— По-хубаво ще е да ги сгащим, докато са ни още насгода! — обади се някой. — Тук поне има къде да се скрием.
Мън погледна към едната страна на пътя, който сега криволичеше през храсталаци и черен кедров гъстак, а онова бледо петно отсреща в шумака вероятно беше каменен зид. Варосан. Ето ти и прикритие, и то добро, ако рекат да устроят засада! Поклати глава.
— Не! — отсече той, без дори да погледне към Симънс, а вместо това се взря напред, към следващия завой, сякаш така щеше да изтласка самия себе си и идещата подире му човешка маса по-бързо натам, към обещаващата безопасност извивка на този, а и на следващия завои.
След него отново се озърна назад. Върволицата се бе разтеглила още повече. По-лошо и отпреди, помисли си Мън и прокле наум глупаците, които ги преследваха, без да разбират, без да имат нещо общо с цялата тази работа, и които най-вероятно бяха безделници, хитреци някакви, а може би и мизерни службаши от компаниите или пък от кибиците, навъртащи се край гарата и хотела дръвници, дето все висят по ъглите и само се правят на важни! „Мръсни копелета!“ — прошепна той неведнъж и дваж, почувствал се измамен и хванат натясно. На всичко отгоре и ги догонваха, знаеше, че ги догонват!
Конете им трябва да са по-отпочинали от нашите, а може би и по-добри!
— Ако ще ги нападаме, това е последният ни шанс! — извика Симънс в лицето му.
Мън отново поклати глава и дори не се обърна. Не посмя, представяйки си как останалите се привеждат напред, приковали очи в отдалечаващите се смътни силуети и отчаяно пришпорват конете си, докато в същото време преследвачите ги връхлитат в гръб.
Отмина и последния завой и пред погледа му се опна правата отсечка до църквата Ню Битъни. След нея пътят се разклоняваше на две: единият водеше към реката, а другият хлътваше в горичката. Стигнеха ли веднъж дотам, можеха да свърнат към дърветата, където спечената пръст не кънтеше така под копитата, а щяха и да се пръснат, което несъмнено би объркало и разколебало преследвачите, защото едва ли някой би се решил да се дели от останалите. Преди това обаче им предстоеше да изминат правата отсечка! Сега тя му изглеждаше по-гола от всеки друг път, а и по-дълга. Изпод земята като че ли бликаше светлина, която, много ясно очертаваше всичко наоколо: пътя, голите нивя, желязната ограда. Оградата! Досущ като онази, порутената, сети се той веднага, там, край воденицата на Мъри, и почти същото голо място като онова, което се бе поколебал преди да пресече, защото му се бе сторило толкова безобидно и в същото време толкова опасно празно и ужасяващо светло.