Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Някак твърде чевръсто, от което чак костите му припукаха, кметът се покатери на платформата и се пресегна, за да помогне на майор Потъл. Без да му обръща внимание, оня се вкопчи с две ръце в ръба, бухна крак върху издаденото стъпало и с почервенял врат и изблещени от усилието светлосини очи се изтърколи отгоре й. После се изправи, пухтейки като астматик, и застана до кмета, който на часа вдигна ръце, за да спре музиката и отвори уста.
— Приятели мои и съграждани — подхвана той. — Днес с радост мога да ви съобщя, че нашата разбунена доскоро общност е отново спокойна. Ако — и казвам това не само с мъка, но и с гордост — молбата ми за военна помощ бе удовлетворена още в онова печално и съдбоносно утро, когато осъмнахме, за да видим разрушена собствеността и унищожени капиталовложенията на големите компании, които повече от всеки друг допринасят за щастието и процъфтяването на нашето благоденстващо общество — та, ако тогава се бяха вслушали в мнението ми и ако…
— Я си затваряй плювалника, преди сам да си паднал в него, бе! — гръмна нечий глас в тълпата.
— Ако тогава — продължи кметът — молбата ми беше удовлетворена, близките нам околии, които пострадаха от факлите на проклетите бандити…
Крисчън стовари ръка върху рамото на Мън и прошепна в ухото му:
— Ей богу, имам чувството, че тоя зъбльо говори за мен!
— … щяха да избегнат жестоките удари, които се стовариха отгоре им. Но сега, както виждаме, спокойствието е възстановено и близките на двете храбри момчета, които пожертваха младия си живот, за да заличат позорното петно от името на своя град, ще разберат, че тяхната жертва не е била напразна. Човекът, който ни носи мир, сега стои до мен. Това е майор Потъл! Дами и господа, нему давам думата за кратка реч!
— Ти ли бе, бъчво лайняна?! — отново се разнесе нечий глас. — Я да чуем какво ще ни каже смрадливото шкембе!
Кметът яростно размаха ръце и кресна:
— Дръжте го! Дръжте го!
Двамината полицаи, които се бяха подпрели в края на перона, се опитаха да си пробият път през множеството, ала безуспешно.
— Дръжте го! — извика отново Алтън и замаха към войниците, но застанали с пушки при нозе, докато яркото слънце ги обсипваше с лъчите си, те дори не помръднаха.
Тълпата беше погълнала полицаите.
Майор Потъл стоеше най-невъзмутимо. Около него сякаш нямаше никой и той се взираше като бухал в пространството и пуфтеше задъхано с месестите си бърни. Когато врявата утихна, майорът заяви, че оценява гостоприемството на Бардствил и иска да благодари на добрите му жители. Сигурен бил, че престоят в този чудесен малък градец ще се понрави на войниците му. Изведнъж обаче се запъна насред изречението, сякаш до този момент просто бе разсъждавал на глас и едва сега мислите тежко и мудно взеха да се намърдват в съзнанието му, докато сам той продължаваше да примигва срещу някаква известна само нему точка нейде далеч над главите на множеството.
Алтън ръкомахаше умолително към някого в тълпата под него. Тя се люшна и се раздели на две, а неколцина помогнаха на сенатора Толивър да се качи на платформата. Той се ръкува с Алтън и с майора. Кметът благодари на майор Потъл и заяви, че сега очаква да чуе някои подходящи за момента бележки от един многоуважаван съгражданин, който по време на неотдавнашните размирици както винаги е взел страната на закона, на истината и на справедливостта!
— Мерзавец неден! — избухна Крисчън, без да си прави труда да шепне.
Алтън вече сочеше с ръка сенатора.
— Кой от двамата? — попита Мън.
— Който си избереш! — отвърна оня мрачно.
Докато сенаторът Толивър говореше, Мън почти не го слушаше, а вместо това сравняваше човека, изправен сега на багажната платформа, някак сгърбен, блед и с прошарена коса, с онзи, който в деня на първото събрание бе стоял на обляната от яркото слънце и окъпана с пъстроцветна украса трибуна. Когато го видя да се възкачва, Пърси Мън за първи път осъзна колко силна е омразата му към този човек и с радост откри, че яростна и неумолима, тя все още не го е напуснала. Беше нещо, на което несъмнено можеше да разчита и за което да се залови — нещо осезаемо. Беше същата онази болка, в която се вкопчваше, когато се будеше нощем, тъй както човек се вкопчва в скъп спомен, който сам по себе си не е нищо особено, но е символ на миналото, на чувствата му, на неговата истинска същност. Непокътната и неприкосновена, сега тази омраза бушуваше в него и той наистина можеше да се залови за нея.