Нощен ездач

Бъръс и хората му излязоха от уличката, вече на коне, и се отправиха към ъгъла. Изравнявайки се с него, оня му махна за поздрав и извика:

— Изтегляме се!

— Лека нощ — отвърна Мън.

Групичката се отдалечи и се изгуби от поглед. Скоро затихна и тропотът на копитата.

Мън се обърна на седлото. Мъжете вдигнаха покритите си с бели маски лица и го погледнаха изпод ниско спуснатите периферии на шапките.

— Е, хайде — рече той и като вдигна револвера си, стреля във въздуха.

Насреща му изскочиха Бентън Тод и мъжа на име Алън. Мън направи знак на ония, които пазеха задържаните във входа. Те се приближиха и също се метнаха на конете си. Тримата им подопечни останаха наполовина скрити в сянката. Мън побутна кобилата напред и ги огледа. Онзи, дето бе ломотил под нос, че жена му уж била болна, се гушеше най-отзад.

— Излизайте! — нареди Мън. — Можете да си вървите. — Двамата излязоха, а последният пристъпи напред някак колебливо. Върви и ти при болната си жена дето я нямаш! — подхвърли Мън.

Оня вдигна глуповатото си, нашарено от мъждивата светлина лице и прокара език по устните. Мън изведнъж почувства ненавист към него и изпита непреодолимо желание да му причини болка, да му покаже омразата си, да го стъпче. Наведе се към него от седлото и кресна:

— Хайде, да те няма! По-живо!

С все същото глупаво изражение оня отстъпи няколко крачки заднишком, сетне се обърна и си плю на петите. Другите двама вече си бяха отишли.

Мън вдигна ръка.

— Да вървим! — подвикна той и пришпори кобилата в галоп, а останалите тутакси го последваха.

На излизане от града му направи впечатление, че къщите до една тънеха в мрак. Знаеше обаче, че вътре има хора. Свити в леглата, те или се ослушваха, вперили очи в мрака, или боязливо надничаха от затъмнените прозорци.

На билото на хълма, вече извън града, се обърна. Заревото на пожарищата все така аленееше, но пламъци не се виждаха.

Около петнайсетина минути по-късно, на неколкостотин ярда от мястото, където четирима от спътниците му кривнаха в близката уличка, разотивайки се по домовете си, му се стори, че чува зад себе си тропот на коне. В първия момент изобщо не обърна внимание. Ала след малко беше вече почти убеден, че по дървеното мостче, което току-що бяха преминали, чаткат копита.

— Чувате ли нещо? — попита.

— Не, нищо — отвърна Симънс.

Все така препускайки в галоп, Мън напрегнато се ослушваше. Опита се да разграничи шумовете — единият, който вдигаха конете на собствената му дружина, и онзи, другият, ако изобщо имаше такъв. Отначало бе сигурен, че го е чул, но постепенно започна да се колебае и накрая реши, че се е заблудил. Знаеше, че последен е излязъл от града, но въпреки това изкомандва: