Ангел на мрака

— Той отново дойде днес.

Гласът на санитаря върна София към настоящето и тя неохотно вдигна очи от писмото на Мат.

— Все още не искаш да го видиш, а?

Тя поклати глава.

— Изморена съм. Трябва да поспя.

Санитарят я остави и я загледа през прозорчето на вратата как тя си ляга в леглото и затваря очи.

Възможно ли бе тази жена да става все по-красива с всеки изминал ден?

Името на санитаря бе Карлос Ернандес и той бе един от малкото мъже сред персонала. Приятелите му във Фресно се шегуваха, че се е уредил с работа мечта, и често го подкачаха: „Добре дошли в Алтасито. Население две хиляди. Хиляда деветстотин деветдесет и девет откачени кучки… и ти!“. Но истината бе, че Карлос бе по-самотен тук, отколкото когато и да било в живота си. Да, беше заобиколен от жени, но нямаше право дори да се запознае с някоя от тях, камо ли да започне връзка или приятелство. Пациентките бяха недостъпни, средната възраст на колежките му бе четиридесет и две, а средното им тегло — деветдесет килограма. Нямаше богат избор. За институция, която подслоняваше над две хиляди жени, беше учудващо колко малко от тях бяха привлекателни.

Вода, навсякъде вода, а нито капка, която да изпиеш.

София Баста, от друга страна… тя бе изключението, което потвърждаваше правилото. Аномалия. Тя също бе по-възрастна, в началото на четиридесетте според акта й за раждане, но изглеждаше поне десет години по-млада и много по-красива от всяка жена, която Карлос Ернандес някога бе виждал. Гладката й кожа, съвършените черти и тънкото, стегнато тяло скоро възбудиха фантазиите на младия мъж. Но София притежаваше и нещо повече, някакво вътрешно спокойствие и благост, които се излъчваха от нея като светлина. Разбира се, Карлос знаеше за психичното й разстройство. Ако й спрат лекарствата, веднага щеше да откачи и да се превърне отново в объркана и опасна психопатка, способна на убийство. Но беше доста трудно да го повярваш, докато говориш с нея. София изглеждаше най-нормалното, най-красивото и нежно същество на света.