Ангел на мрака

Уилям Бойс, който едва не ги бе отегчил до смърт с безжизнените си дрънканици през първите две седмици, но чийто кръстосан разпит бе завладял света и променил хода на делото.

Алвин Дюбре, защитникът на Мансини, смотаният дърт глупак, който бе говорил най-малко, но вероятно бе постигнал най-много за клиента си и бе отпуснал достатъчно въже на София Баста да се обеси сама.

Елън Уотс, красива, умна, но в крайна сметка твърде неопитна, за да успее да овладее собствената си клиентка. Уотс получи най-лошите карти, опита се да представи опасна убийца като жертва, интелигентна мошеничка като объркана и луда, сексуално ненаситна садомазохистка като изгубено малко момиченце. И щеше да успее, ако не я бе провалил темпераментът на София.

Вляво от съдията седяха обвиняемите. Мансини имаше обичайния си вид на развеселен и откачен зъл дух. Лицето на София Баста бе непроницаемо. Вторачена право напред, отпуснала ръце настрани, изражението й можеше да бъде описано само като равнодушно. Не нервно, не обнадеждено, не ядосано, не нетърпеливо, не и отчаяно. Абсолютно нищо. Беше празна страница, очакваща да напишат върху нея следващата глава от ужасния й живот. Този път, с малко помощ от страна на съдебните заседатели, съдия Федерико Муньос щеше да напише тази глава.

И тя щеше да е последната й глава.

Вдясно от Муньос, на първия ред в залата, три седалки бяха подозрително празни. Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър ги нямаше.

По дяволите, помисли си Муньос. Ако знаеше, щеше да изчака… да измисли някакво процедурно препятствие, за да позволи на тримата ключови играчи в драмата да присъстват на развръзката й. Но вече бе прекалено късно. Най-после съдията седна. Всички в зала 306 го последваха благодарно и се отпуснаха по местата си, проточили вратове, за да виждат София Баста и Франки Мансини.