Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
През следващите месеци уточнихме подробностите и още два пъти ходих в кантората на Хауи да се срещам с представители на „Сотбис“. Разговарях и с няколко изпълнителни директори на еврейски благотворителни организации; сумите, които щяха да получат, зависеха, естествено, от резултатите от търга. Оценителите седмици наред каталогизираха и заснемаха цялата колекция, за да преценят стойността й и да удостоверят произхода й. Крайната цена на колекцията зашемети дори мен, но всъщност това нямаше значение.
Когато предварителната подготовка за търговете — защото бе невъзможно всичко да се продаде за един ден — приключи, се срещнах с Хауи и с представителя на „Сотбис“. Още веднъж уточнихме задълженията им и изисках да подпишат няколко документа, че първоначалният ми план няма да бъде променян. После подписах завещанието си пред четирима свидетели. Изрично отбелязах, че то е окончателно и няма да бъде променяно или допълвано при никакви обстоятелства.
След това седнах в дневната у дома и се взрях в портрета на Рут, изморен и доволен. Липсваше ми, навярно повече от всякога в този миг, но се усмихнах и изрекох думите, които знаех, че иска да чуе.
— Те ще разберат, Рут — казах. — Най-сетне ще разберат.
Следобед е и аз усещам как се смалявам — като пясъчен замък, който вълните отмиват една по една.
Рут ме поглежда угрижено.
— Трябва да поспиш отново — казва ми нежно.
— Не съм изморен.
Рут разбира, че лъжа, но се преструва, че ми вярва, и казва с пресилено безгрижие:
— Нямаше да бъда добра съпруга на другиго. Понякога съм прекалено упорита.
— Вярно е — съгласявам се с усмивка. — Щастливка си, че те търпях.
— Говоря сериозно, Айра.
Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна. Скоро, мисля си. Скоро ще отида при нея. Трудно ми е да говоря, но събирам сили да отговоря:
— Ако не се бяхме срещнали, животът ми нямаше да е пълен. Щях да се скитам по света и да те търся, дори да не знам кого търся.
Очите й просветват и тя протяга ръка да ме погали по косата. Допирът й е гальовен и топъл.
— И преди си ми го казвал. Много обичам тези думи.
Затварям очи и когато след малко ги отварям със сетни сили, Рут е избледняла, станала е почти прозрачна.
— Изморен съм, Рут.
— Още не е време. Не съм прочела писмото ти. Новото, което ми написа. Помниш ли го?
Съсредоточавам се, помня го откъслечно.
— Не съвсем — отронвам.
— Кажи ми какво си спомняш. Каквото и да е.
Известно време събирам сили, опитвам се да дишам дълбоко и чувам немощното свистене, което издават гърдите ми. Вече не усещам сухотата в гърлото си. Изпитвам само смъртна изнемога.
— „Ако има друг живот, ще се намерим отново, защото без теб няма небесни селения.“ — Замлъквам, останал без дъх.
Струва ми се, че я трогвам, но не съм сигурен. Гледам я, но тя почти е изчезнала. Долавям обаче тъгата и съжалението й и разбирам, че си тръгва. Тук и сега тя не може да съществува без мен.
Тя също го разбира и макар да продължава да избледнява, се премества по-близо до мен. Прокарва пръсти през косата ми и ме целува по бузата. На шестнайсет е, на двайсет, на трийсет, на четирийсет, на всяка възраст едновременно. Толкова красива, че очите ми се пълнят със сълзи.
— Харесва ми какво си ми написал — прошепва ми. — Искам да чуя и останалото.
— Едва ли — отронвам и ми се струва, че една от сълзите й капва върху лицето ми.
— Обичам те, Айра — промълвява тя, диханието й погалва нежно ухото ми като ангелска милувка. — Помни колко много значиш за мен.
— Помня…
Тя ме целува отново и очите ми се затварят, навярно за последно.
29.
София
В събота вечерта, докато колегите й празнуваха поредния уикенд, София пишеше курсовата си работа в библиотеката. Телефонът й изжужа. Използването на телефони бе разрешено само на определени места, но тя видя, че наблизо няма никой, и погледна екрана, намръщвайки се при вида на подателя и текста.
„Обади ми се“, пишеше й Марша. „Спешно е.“
Кратко послание, но все пак най-дългото, откакто се бяха скарали. София се почуди как да постъпи. Да й напише отговор? Да я попита какво става? Или да й се обади?