Мрак

— Хайде, Бевърли! — подвикна мъжът със струпеите към жената, която подклаждаше огъня. — Според мен е готово, мамка му.

Когато навлязох в лагера, всички притихнаха. Бяха чули някой да крещи името на Ранър. Старецът ми посочи с мръсен пръст далеч на запад — „ей там е“ — аз се отдалечих от топлината на огъня и поех сред хладните бодливи храсти. Стана по-хълмисто, като сред океански вълни, високи само метър, метър и половина, една след друга, и след около девет такива вълни го зърнах: постоянно мъждукаме като изгрев.

Носейки се нагоре-надолу по земните вълни, стигнах до горната част на последния хребет и открих източника на светлина. Оказа се, че домът на Ранър е промишлена цистерна, която приличаше на наземен басейн. От нея струеше светлина и за броени секунди се притесних дали не е радиоактивна. Арсенът за скакалци светеше ли?

Докато вървях към цистерната, чувах силното ехо от движенията на Ранър — сякаш бръмбар пълзи по стоманен барабан. Шептеше си нещо с поучителния тон на детска учителка — „ами трябваше да помислиш за това по-рано, умнико“ — и цистерната излъчваше говора към небето, което вече беше станало виолетово като траурна рокля. „Дааа, май този път наистина го направи, Ранър, човече“, казваше той. Цистерната беше висока около три метра и имаше стълба от едната страна. Започнах да се катеря по нея и да викам баща си по име.

— Ранър, Либи е, дъщеря ти! — изкрещях и ръцете ме засърбяха от ръждата по стълбата. Отвътре се разнесоха гъргорещи звуци. Изкачих още няколко пречки и надникнах в цистерната. Ранър се беше навел от кръста и повръщаше на пода на цистерната, и изведнъж изригна някаква пурпурна топчеста маса, както спортист би изплюл тютюн. След това се излегна на мръсна плажна кърпа, завъртя настрани бейзболното си кепе, и кимна, все едно някъде някой е свършил добра работа. Край него като свещи светеха половин дузина фенерчета и озаряваха тъмното му лице с груби черги и купчина боклуци: тостери без копчета, калаена тенджера, купчина часовници и златни верижки и един малък хладилник, който не беше включен никъде. Той лежеше по гръб, отпуснат като човек, който се пече на слънце, преметнал крак върху крак, с бира по устните и разкривен картонен пакет с дванайсет кутийки отстрани. Отново извиках името му и той ме фокусира, а после вирна нос към мен като злобна хрътка, щом ме видя. Беше един от моите жестове.

— Какво искаш? — остро попита и пръстите му стиснаха по-здраво бирената кутийка. — Казах на всички, тази вечер никаква търговия.

— Ранър, аз съм Либи, дъщеря ти.

Сега вече той се надигна на лакти и завъртя шапката си назад. Изтри с длан дантелата от засъхнала слюнка по брадичката си. Успя отчасти.