Мрак

Сметището беше оградено с евтина метална ограда, в която бяха изрязани назъбени дупки. Навсякъде беше обрасло с високи до кръста плевели като прерийни треви, а в далечината проблясваха малки огньове. Подкарах покрай оградата, а плевелите и чакълът тракаха под шасито ми все по-настойчиво, докато не спрях. Затворих тихо вратата на колата, без да откъсвам поглед от далечните пламъци. След десетина минути пеша щях да стигна до лагера. С лекота се промуших през една дупка отдясно в оградата и поех, а в краката ми се удряше класица. Небето вече бързо притъмняваше и на хоризонта беше останала само тънка ивица розово. Усетих, че без никаква причина си тананикам „Анкъл Джонс Банд“ на „Грейтфуд Дод“.

В далечината растяха хилави дървета, но първите няколкостотин метра бяха обрасли само с буйни плевели. Отново си спомних детството, приятния допир на тревите до ушите, китките и вътрешната страна на прасците, сякаш растенията се опитват да те успокоят. След няколко крачки върхът на ботуша ми хлътна в женски ребра — усетих как ребрата се раздалечиха, когато коженият връх се мушна между тях. Лежеше свита на земята насред локва урина, увила ръце около шише с алкохол без етикет. Беше полулегнала, пияна, а косата и едната страна на лицето й бяха кални. Изсъска ми нещо с повехнало лице и красиви зъби.

— Махни се от мен, махни се от мен!

— Какво става, мамка му? — провикнах се на свой ред и се дръпнах от нея с няколко бързи стъпки, вдигнала ръце във въздуха, сякаш се боях да я докосна. Продължих да крача решително, преструвайки се, че нищо не се е случило, с надеждата жената отново да се унесе, обаче тя продължи да крещи подпре ми между две отливания от бутилката: махнисеотменмахнисеотменмахнисеотмен, а писъците й се превърнаха в мелодия, която на свой ред се превърна в плач.

Виковете на жената привлякоха интереса на трима мъже, чиито лица изникнаха иззад разкривените дървета, към които крачех. Двамата ме изгледаха злобно, войнствено, а най-младият, кльощав мъж на около четирийсет години, се втурна към мен на пълна скорост, стиснал в ръка пръчка, която беше запалил на огъня. Отстъпих две крачки назад и се скрих.

— Кой е? Кой е? — провикна се мъжът. Слабият пламък на факлата му изтъня още повече при един порив на вятъра и съвсем угасна, когато той се доближи до мен. Мъжът измина последните няколко стъпки тичешком, после застана пред мен, загледан вяло към въглените и дима, а приливът му на мъжество се сведе до обикновено цупене, когато пламъкът угасна. — Какво искаш, не бива да си тук, не ти е позволено, не може. — Мъжът се пулеше и беше целият изпоцапан, а косата му искреше жълта като шапка, като че ли беше единственото нещо, за което той полагаше грижи. — Не може — повтори той по-скоро към дърветата, отколкото към мен. В този момент ми се прииска да си бях донесла колта и се запитах кога ще престана да съм такава глупачка.

— Търся един човек, който се казва Ранър Дей. — Не знаех дали баща ми си е направил труда да използва псевдоним, но дори да беше, щеше да го е забравил на третата или на осмата бира. И се оказах права.