Войната на жриците [bg]

— И аз! — извика Мели. — И аз искам да участвам!

Мина малко време, докато успеем да разседлаем конете, а дори и Рикерт успя да метне няколко снежни топки, преди боят да утихне. Мама ни спря, като ни припомни, че трябваше да се стъкне огън, да се приготви вечеря. А и Нико не биваше да стои навън на студа по-дълго от необходимото.

Тано дойде при мен отново едва след вечерята.

— Искаш ли да отидем да нагледаме конете? — попита той.

Аз се изчервих. По дяволите, кога щях да престана да правя така! Той може и да не бе забелязал, бяхме запалили само една лампа, освен огъня в огнището.

— Да — рекох му аз.

Този път ни се удаде да се измъкнем, без никой да ни забележи. С изключение на Роза, която просто се усмихна с онази самодоволна усмивка, с която искаше да каже: „така си и знаех“.

Бе ясна и мразовита нощ, а снегът скърцаше под краката ни. Тано спря насред двора и престана да се преструва, че изгаря от желание да посети конете.

— Имам нещо за теб — рече той. — Това… Това е един вид подарък за рождения ти ден.

Той ми подаде малка кожена торбичка, която бе изключително хубава сама по себе си. Ала когато надникнах вътре…

— За жалост е направено от обикновена мед — рече той. — И олово. Не разполагахме със сребро и други драгоценни метали.

Това бе… Не, не просто шнола. Украшение. Украшение за коса. Леко и едновременно с това — здраво. Оформено като пеперуда. А и имаше три игли, вместо една.

— Има три игли.

— Твоята коса е толкова гъста — рече той. — Затова реших, че ще държи по-добре, ако му сложа три игли. Харесва ли ти?

Очите ми се насълзиха. Шнолата бе толкова красива, твърде красива за мен. Ала той я бе измайсторил за мен. Бе наблюдавал косата ми и бе създал украшението така, че то да стои добре дори и в моята буйна грива. Това бе най-хубавото от всичко. Че бе забелязал и помислил за толкова много неща.

Нямах думи. Просто кимнах. Ала мисля, че той разбра колко щастлива бях.

— Може ли да ти я сложа? — попита ме Тано.

Кимнах още веднъж. Ръцете му бяха много нежни, макар и така големи. Не знам колко пъти бе докосвал момичешки коси, ала наистина закрепи шнолата много красиво.

— Благодаря — рекох аз.

Той просто се усмихна. Радостта ми го правеше щастлив.

Изведнъж се сетих за Кармиан. Не знам защо, но направо ми се приплака.

— Какво има? — попита Тано. — Изведнъж се нажали.

— Ами просто… Кармиан. Мисля, че тя наистина харесва Нико.

Или… Всичко бе толкова объркано, защото Кармиан не знаеше, че Нико бе жив. Тя бе казала, че иска да бъде графиня, бе значение дали той я обича или не. Не… Все си мисля, че не бе точно така. А сега… Сега тя бе на път към Дунарк, за да управлява крепостта и града, които Нико не искаше. Някога мейренът ни бе казала, че ще си сторим и зло, и добро, аз и Кармиан. Ала да я оставя да вярва, че Нико бе мъртъв — макар и сега желанието й да бъде графиня да бе изпълнено… Нямаше по-голяма злина, която можех да й причиня. Нико ми бе казал, че така се налага, за доброто на Кармиан и Дунарк, ала аз продължавах да смятам постъпката ни за жестока.