Декстър в мрака [bg]

Не изглеждаше много заплашителен. Всъщност беше почти незабележим, потънал в едно от кожените кресла. Стана бавно с предпазливостта на стар човек и обърна към мен лицето си, което беше хладно и гладко като речен камък.

— Чакахме те — каза той, въпреки че доколкото виждах, беше сам в стаята, ако не се брояха мебелите. — Заповядай.

Наистина не знаех дали е заради това, което каза, или заради начина, по който го каза — или нещо съвсем друго. Във всеки случай, когато ме погледна, внезапно ми се стори, че в стаята не достига въздух. Целият луд устрем на бягството ми сякаш се източи от мен като кръв и се събра на локва около глезените ми и през мен премина огромна дрънчаща пустота, все едно на света съществуваше единствено безсмислена болка, а той беше нейният повелител.

— Създаде ни доста неприятности — каза спокойно той.

— Това поне е някаква утеха — казах аз. Пресилено и дори на мен ми прозвуча слабовато, но старецът изглеждаше малко раздразнен. Пристъпи към мен и открих, че се опитвам да се дръпна. — Между другото — казах с надеждата да не ми проличи, че се чувствам, сякаш се разтапям, — кои сте тези вие?

Той наклони глава на една страна.

— Мисля, че знаеш. Ти определено доста дълго ни разглежда. — Направи още една крачка към мен и коленете ми леко се разтрепериха. — Но в името на приятния разговор, ние сме последователите на Молох. Наследниците на цар Соломон. Три хиляди години поддържахме култа към бога жив и пазехме традициите и силата му.

— Продължаваш да говориш в първо множествено — казах аз.

Той кимна и от това движение ме заболя.

— Тук има и други. Но ние сме, както съм сигурен, че знаеш, Молох. Той съществува в мен.

— Значи вие сте убили момичетата? И ме преследвахте? — казах и признавам, че се изненадах как този старец е направил всичко това.

Той дори се усмихна, но в усмивката му нямаше хумор и това не ме накара да се почувствам по-добре.

— Не съм го направил лично, не. Бяха Гледащите.

— Искаш да кажеш, че то може да излиза от теб?

— Разбира се — каза той. — Молох може да се движи между нас, както пожелае. Той не е един човек, не е в един човек. Той е бог. Излиза и влиза в мен и някои други за специални задачи. Да гледа.

— Е, чудесно е, че си има хоби — казах. Не бях сигурен накъде отива разговорът нито дали безценният ми живот няма да приключи, така че зададох първия въпрос, който изскочи в ума ми: — Тогава защо оставихте телата при университета?

— Защото искахме да те намерим, естествено.

Думите му ме накараха да замръзна.

— Ти привлече вниманието ни, Декстър — продължи той, — но трябваше да сме сигурни. Трябваше да те наблюдаваме, за да видим дали ще разпознаеш ритуала ни и дали ще откликнеш на Гледащия. И, разбира се, беше удобно да подведем полицията да се насочи към Халпърн.