Тайната порта [bg]

Той потрепери. Въпреки че бе едва в началото на септември и дните като цяло бяха топли, по заръка на валиде в лодката го очакваше наметало, обшито със самур, и кошничка с череши и нарове, покрита с бродирана ленена кърпа. Той метна мантията на раменете си и попита:

— Колко още?

Евнухът се оказа ням — издаде някакви нечленоразделни звуци и посочи с брадичка. Пол се обърна и погледна. Бяха стигнали до малко заливче. И там, като че ли носеща се към тях сред дърветата, постепенно се очерта малка розово-червена постройка.

Когато слезе от каяка, Пол беше посрещнат от други двама евнуси, които го ескортираха до красива градина, излизаща направо на морския бряг. Мраморни канали, пълни с вода, минаваха между редиците портокалови и лимонови дървета, борове и чинари с широки корони хвърляха сенки над лехите с рози. Имаше много фонтани и едно езеро с рибки, в което се носеха лениво няколко дебели шарана.

В самия център на градината, в сянката на едно Дърво на Юда23 имаше павилион. Пол беше виждал често тези малки къщички на удоволствието, доста приличащи на модерните напоследък в Англия банкетни къщички, но точно тази не бе облицована с плочки, а бе направена изцяло от стъкло. След като я огледа, Пол заключи, че който седеше в павилиона, би могъл да вижда цялата градина, но самият той не би могъл да бъде видян.

Зачака. Не се случи нищо. Никой не дойде. Беше съвсем сам в тази градина. Двамата евнуси не се виждаха никъде. После с периферното си зрение забеляза някакво движение, проблясък на нещо зелено, но когато се обърна, там нямаше никого. Той си беше все така сам.

Само дето не беше сам. По пътеката към него вървеше голям котарак — бял, с искрящи очи, едното зелено, другото синьо.

— Здравей, писанчо!

Когато Пол се наведе, за да погали животното, то се отърка собственически в краката му, а после отмина. Пол го видя как се отправя към самия бряг, където приседна с гръб към него и застина подобно на сфинкс.

— Харесваш ли котарака ми, Пол Пиндар ага?

Глас — онзи глас — по-красив от всичко, което беше чувал някога, му говореше иззад стъкления павилион.

Пол едва устоя на желанието си да се завърти рязко. Но вместо това само свали шапката си и застина с приведена почтително глава.

— Много добре, англичанино! — смехът й беше същият, какъвто го помнеше. — Ста бене! Но вече можеш да се обърнеш!

Когато Пол се обърна, установи, че тя действително се намира в павилиона, макар че как се бе озовала там, без той да я види, си оставаше истинска мистерия. Входът на павилиона беше покрит с дебело платно, което я скриваше от нежеланите погледи.

— Ела насам, не се страхувай! Приближи се! Както виждаш, тук сме съвсем сами.