Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
— Същият човек, дето те търси цял ден. Хари пое слушалката.
— Хари Партридж слуша.
— Не споменавайте името ми никъде в този разговор, ясно ли е? — Думите оттатък звучаха приглушено, като че ли нарочно, но Партридж позна гласа на адвоката, защитника на организираните престъпници.
— Да, ясно.
— Нали ме познахте?
— Да.
— Обаждам се от уличен автомат, за да не ни подслушват. И още нещо: ако ме споменете като източник на онова, което ще ви кажа, ще се закълна, че лъжете, и ще го отрека, разбрахте ли?
— Напълно.
— Поех голям риск да открия някои неща и ако се разбере за този разговор, това може да ми струва живота. Така че като затворя телефона, ще смятам дълга си към вас изплатен завинаги. Разбрано?
— Разбрано.
Другите трима в малката стая млъкнаха с приковани погледи в Хари, докато приглушените думи, разбираеми само за него, се редяха в слушалката.
— Някои мои клиенти имат връзки с Латинска Америка.
По-точно с търговията с кокаин, помисли си Партридж, но не го каза.
— Както вече ви казах сутринта, не биха си цапали ръцете с онова, за което ме питахте, но до ушите им стигат други неща.
— Разбирам — каза Партридж.
— Така че информацията ми е желязна, за което гарантирам. Хората, които търсите, са изведени от САЩ със самолет още миналата събота и сега са държани в плен в Перу. Чухте ли ме?
— Чух — отвърна Партридж. — Мога ли да задам един въпрос?
— Не!
— Само едно име — помоли се Партридж. — Кой е отговорен за всичко? Кой ги държи?
— Дочуване.
— Моля ви, почакайте. Добре, не искам да ми казвате името, само това направете: ще ви спомена едно име и ако греша, дайте ми сигнал за отрицание. Ако съм прав, не казвайте нищо. Съгласен ли сте?
Настъпи пауза.
— Казвайте бързо.
Партридж си пое дълбоко дъх, преди да изговори:
— „Сендеро Луминосо“.
На другия край на жицата последва мълчание. После се чу щракването на окачената слушалка.
11
Още щом дойде в съзнание в сумрачната колиба в Сион, а и след като установи малко по-късно, че тя, Ники и Ангъс са пленници в Перу, Джесика прие като свое задължение да ръководи и да поддържа духа на злощастната група. Убедена бе, че тези две мисии са от основно значение за оцеляването им, докато чакат и се надяват да бъдат освободени. В противен случай щяха да изпаднат в пълно отчаяние и униние, които биха били фатални. „О, благодаря ви, генерал Уейд, Бог да ви благослови! Не съм и предполагала, когато идвах на тренировките ви и слушах вашите лекции, колкото да има поне един член от семейството ми, способен да се защитава сам, че ще имам нужда от вашите уроци и че така скоро ще ги приложа.“
Бригаден генерал Сидрик Уейд беше сержант от Британската армия в Корейската война, впоследствие елитен офицер от военновъздушните сили на Нейно величество. Като пенсионер той живееше сега в Ню Йорк и бе открил малка школа за тренировки с цел защита от терористи. Бе успял да си извоюва такава репутация, че и американската армия му изпращаше понякога курсисти. Генерал Уейд бе научил Джесика и другите си питомци да водят бой в тясно затворено пространство, без оръжие, но така че и най-слабият и лек човек, усвоил преподаваните умения, би могъл да разоръжи и атакува противника си, счупвайки му крак или ръка, или изваждайки му око. Джесика се бе оказала пъргава и възприемчива ученичка.
Откакто бе пленница в Перу, на няколко пъти имаше възможност да приложи знанията си от тренировките при генерал Уейд, но винаги се бе въздържала, от страх да не е прибързано. Предпочиташе да таи възможностите си за онзи момент, в който те биха били от решаващо значение.
Но такъв момент още не бе настъпил и засега нямаше изгледи да се стигне дотам.
Скоро тримата откриха, че пазачите, които се изреждаха пред килиите им, подобни на клетки, по различен начин изпълняваха строгите нареждания за тяхната охрана. Най-добронамерен към тях бе Висенте, мъжът, който бе помогнал на Ники в камиона и който — по нареждане на Мигел — бе срязал въжетата около китките им. Той им позволяваше да говорят помежду си през цялото време, докато беше на пост, правейки им само знак да снишават гласовете си. Най-неумолим бе Рамон, при когото и дума не можеше да става за приказки. Останалите бяха някъде по средата и много зависеше от настроението им.
Първите няколко дни определиха режима на жалкото им съществуване. Три пъти дневно им донасяха отвратителна мазна храна, състояща се главно от зимен пъпеш, ориз и юфка. Първия ден Ники се задави от лойта, която имаше вкус на вкиснато, а Джесика едва не повърна; но постепенно гладът надделя над отвращението и те поглъщаха всичко. На около четирийсет и осем часа изнасяха кофите, които им служеха за гърнета, но индианката, която вършеше това, или изобщо не ги миеше, или само ги изплакваше, защото, като ги върнеше, те воняха не по-малко отпреди. Вода за пиене подаваха във всяка от трите клетки със стари шишета от разхладителни напитки, а от време на време имаше и по някое канче вода за миене. Пазачите ги предупредиха с жестове да не пият водата за миене, която и без това беше тинесто-кафява на цвят.