Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
— Не съм сигурна за нея.
Сидел въздъхна.
— Да обсъдим масите. Представям си ги с тъмносини покривки и бели салфетки — много морско, много свежо, ще поискаме да доставят делфиниуми и от разкошните гербери… или, не. Не — отказа се Сидел, забелязала несъгласието на Роуз. — Розови рози. Представяш си ги, нали? Водопади от розови рози, които се сипят от сребърни купи! — Тя се усмихна, видимо доволна от себе си. — Рози за Роуз! Точно така!
— Звучи красиво! — отбеляза Роуз. Сигурно беше така. — По въпроса за шаферките…
— Естествено — продължаваше Сидел, сякаш доведената й дъщеря не беше казала нищо, — ще искаш и моята Марша…
Роуз преглътна тежко. Не искаше Моята Марша. За нищо на света.
— Сигурна съм, че ще бъде поласкана — продължаваше Сидел.
— В интерес на истината… Мисля… — заекваше Роуз. „Я стига!“, подкани се тя. — Само Ейми ще бъде шаферка. Никой друг.
Сидел сви устни, ноздрите й се разшириха.
— Марша може да прочете нещо. — Роуз отчаяно искаше да има подръка нещо достатъчно тежко, с което да цапардоса мащехата си.
— Както искаш, скъпа — процеди с леден глас Сидел. — Сватбата си е твоя.
Последните й думи Роуз повтори вечерта пред Саймън.
— Сватбата си е твоя! — опита се да я имитира тя и скри лицето си в длани. — Все повече ме обзема ужасът, че ще се наложи да мина по пътеката в синагогата, придружена от Моята Марша и петте й най-близки приятелки в еднакви тъмносини прави рокли.
— Значи не искаш Моята Марша, така ли? — невинно попита Саймън. — И защо? От нея се излъчва такава висока класа? Чух, че когато се омъжвала, си купила тоалет „Вира Уонг“ шести размер, който се наложило да стесняват.
— И аз чух такова нещо — промълви Роуз.
— Любима моя — подхвана отново Саймън, — това е нашата сватба. Ще я направим такава, каквато ние с теб искаме. Покани толкова шаферки, колкото искаш. Може и изобщо да няма шаферки.
Същата вечер Саймън и Роуз направиха списък на нещата, на които държаха за сватбата (вкусна храна, огнен оркестър), и на тези, които не искаха (хвърляне на жартиер, Моята Марша).
— И без пилешки танц! — допълни Саймън на следващата сутрин.
— Ще има обаче рози! — извика Роуз към отдалечаващия му се гръб в син костюм. — Сребърни купи, от които се изсипват розови рози! Не е ли красиво?
Саймън извика нещо в отговор, което тя не чу много ясно, но прозвуча като „алергия“, и се отправи към автобусната спирка. Роуз въздъхна тежко и влезе, за да се обади на Сидел. До края на разговора им тя вече се беше съгласила на тъмносиния цвят, на белите салфетки по масите, Моята Марша да прочете нещо по неин избор и да се срещне с личния цветар на Сидел следващата седмица.
— Що за човек трябва да си, за да говориш за „моя цветар“? — сподели Роуз с Ейми, докато приятелката й се ровеше в стъкленица, пълна с украшения за глава. Ейми избра най-сетне диадема от пера и перли и я нахлупи на главата си.
— Претенциозен — гласеше краткият й коментар. Тя вече беше прикрепила за диадемата дълъг до земята воал. — Ела да се видим в огледалото.
Роуз се огледа в седмата поред рокля, на която се беше спряла. Дълги метри дантела се виеха около глезените й. Искрящ корсаж, обсипан със стъклени мъниста, стигаше малко под талията и беше дълбоко изрязан на гърба. Стегнати, покрити с бродерии ръкави притискаха ръцете й. Роуз се огледа тъжно.
— Божичко, приличам на надуваемо чучело по време на карнавала Марди Гра!
Ейми избухна в смях. Продавачката обърна изненадано лице.
— Да ви предложа ли обувки!
— По-добре ни дайте запалка — промърмори Ейми.
Господи, имам нужда от майка, мислеше си Роуз с отчаяние. Една майка щеше да знае какво се прави в такива моменти, щеше да вземе правилните решения, да огледа роклята и да отхвърли неподходящите модели само с кимване на глава. „Моята дъщеря предпочита семплите модели“, щеше да каже тя. Или: „Виждам я по-скоро с разкроена пола“. Или: „с пищна бална рокля“. След дълги седмици, прекарани в проучвания, Роуз така и не успя да се научи да прави разлика между моделите, да не говорим за избор. Една майка щеше да я извади от заплетената ситуация. Щеше да я спаси от стегнатите корсажи, от поредицата срещи на чай, вечери и партита. Чувстваше се вече така, сякаш е пусната да плава сама срещу течението на река Шулкил. Такава една майка със сигурност щеше да знае как да посъветва любезно хора като Сидел Фелър къде да напъхат десетките си съвети и препоръки.
— Изглеждам отвратително — изтърси най-накрая Роуз.