Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
Когато Луис зави към паркинга, Маги все още спеше дълбоко на задната седалка, кестенява къдрица се беше залепила на потната й буза. Изгризаните й нокти толкова много приличаха на тези на Каролайн, че сърцето на Ела подскочи още веднъж. Маги отвори очи, протегна се, грабна раницата си и излезе от колата. Озовала се навън, тя се огледа и примигна смутено. Ела проследи погледай. Пред тях Айрин Сийгъл буташе проходилката си, а Албърт Ганц предпазливо сваляше кислородна бутилка от каросерията на пикапа си.
— Такава е човешката орис — тихо продума Маги.
— Какво каза, скъпа? — попита Луис.
— Не, нищо — отвърна Маги. — Тя преметна раницата на рамото си и последва Ела вътре.
Вярна на обещанието си, Маги си намери работа в магазин за гевречета на около километър от „Голдън Ейкърс“. Беше се уговорила да работи първа смяна и излизаше от дома на баба си към пет сутрин и работеше до обяд. Рядко се прибираше преди осем или девет вечерта и Ела я бе попитала къде ходи.
„На плаж — бе отговорила тя. — Или на кино. Понякога чета в библиотеката“.
И така седмици наред. Дълго време Ела приготвяше вечеря всеки ден, но всеки път Маги отклоняваше поканата.
— Яла съм вече.
Според Ела внучката й беше кожа и кости и едва ли ядеше нещо. Няколко пъти й беше предложила да гледат заедно телевизия, да отидат на кино, да отиде с нея да поиграят в бинго залата. Единственото, което предизвика искра от интерес в очите й, бе идеята за карта в библиотеката. Отидоха в малката едноетажна сграда на библиотеката, Маги попълни бланка, в която вписа адреса на баба си, и потъна в сектора, над който имаше надпис: „Художествена литература“, и след около час се появи с купчина книги с поезия.
Така минаха месеците май и юни. Последваха ги юли и август. Вечер Маги се прибираше, кимваше за поздрав и се скриваше в стаята си. Появяваше се, за да си вземе душ и безмълвно се прибираше в стаята. Неизменно носеше хавлиената си кърпа, пастата и четката за зъби, все едно беше гост за една нощ. Няколко пъти Ела й напомни, че може да оставя нещата си, където пожелае. В стаята на Маги имаше малък телевизор, но Ела никога не го чу да работи. Имаше и телефон, но очевидно Маги не го използваше. Четеше. През ден, през два Ела виждаше от чантата на внучката й да се показва нова книга — дебели романи, биографии, поезия. Стиховете бяха странни, накъсани, Ела изобщо не разбираше смисъла им. Това, което тревожеше Ела, беше, че Маги не разговаряше с никого и нямаше признаци, че ще говори.
— Не знам какво да правя — сподели тя с Луис. Беше осем сутринта, навън бе близо тридесет градуса и Маги току-що се беше измъкнала. Баба й се завтече към апартамента на Луис.
— За кое, за топлото време ли? Просто изчакай. Ще премине.
— Имам предвид нея! — уточни Ела. — Маги. Не говори с мен! Дори не ме поглежда. Обикаля само с боси крака… Никога не чувам кога идва. Почти през целия ден е навън. Когато отварям очи, вече е навън. — Ела замълча, пое дълбоко дъх и поклати глава.
— В обичайните случаи бих те посъветвал да й дадеш време…
— Луис, това трае вече месеци наред. Не съм чула нищо и за отношенията й със сестра й или с баща й. Не знам дори какво обича да има за вечеря! Имаш внуци…
— Момчета — уточни Луис. — Все пак мисля, че си права. Време е за нещо по-радикално. — Той се изправи. — Да извадим тежката артилерия.
За техен късмет госпожа Лефковиц си беше у дома.
— Да започнем с няколко въпроса — предложи тя, докато се движеше напред-назад из претъпканата с мебели дневна с добре познатото им провлачване на краката, последвано от леко замятане на единия. — Имаш ли сушени сини сливи в хладилника?
Ела ококори очи.
— Добре ме чу, сушени сини сливи.
— Имам — отговори Ела.
Госпожа Лефковиц кимна одобрително.
— А слабително на рафтовете в кухнята?
Че кой нямаше?
— За кои списания си се абонирала? Имаш ли Ейч Би О или Ем Ти Ви?
— Нямам кабелна телевизия.
Госпожа Лефковиц завъртя драматично очи и се стовари в един от натъпканите със слама кресла.
— Младите хора имат свои интереси. Тяхна музика, техни телевизионни програми, тяхна собствена…
— Култура — довърши Луис.
Госпожа Лефковиц кимна.
— Тук няма хора, които да й правят компания. Хора на нейната възраст. Представяла ли си си да си на двадесет и осем години и да си затворена в място като това?
— Няма къде другаде да отиде — отбеляза Ела.
— Затворниците — също. Но това не значи, че много им харесва да стоят в затвора.
— Какво да правим тогава? — попита Ела.
Госпожа Лефковиц стъпи колебливо на земята.
— Имаш ли пари?
Ела кимна.
— Да вървим тогава — нареди тя. — Ти ще караш — насочи тя брадичка към Луис. — Отиваме на пазар.