По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
— Това ще свърши работа, сър, поне що се отнася до Певснер. Но ако тайни агенти дойдат, те ще разберат, че живея тук. Това няма ли да причини проблеми?
— Те вече знаят къде живееш. И вероятно знаят за теб доста повече, отколкото ти мислиш. Защо, мислиш, кодовото ти наименование е „Дон Жуан“?
— Наистина ли? — засмя се тихо Милър.
— И не мислиш за това, че Исаксън и Макгайър знаят, че съм тук в момента, нали?
— Чудех се за това, сър. Но щом тук влязат тайни агенти…
— Говориш за невъзможността да плащаш за това място със заплатата си от армията?
— Такива неща пораждат клюки, сър.
— И защо би трябвало да е така? Предполага се, че одобрявам, щом знам за това.
— Да, сър.
— Не мисля, че ще ми се наложи да кажа на Джоуел да нареди да си държат устите затворени, но все пак ще го направя.
— Кога искате да отидем, сър?
— Искам да видите с какво разполага ФБР за вашия приятел Певснер, но това може да почака, докато се върнете. Искам да сте вън от града, когато отида в Белия дом.
Кастило погледна часовника си.
— Току-що сме изтървали влака — каза той. — Има друг след час.
— И това е добре — каза Хол.
Кастило отиде до телефона.
— На кого се обаждаш? — запита Милър.
— На портиера — отговори Кастило, след това заговори в слушалката: — Тук е мистър Кастило. Имам нужда от два билета първа класа за влака до Ню Йорк, пишете ги към сметката ми за стаята. И поръчайте такси, което да ме чака след половин час, за да ме закара до гара „Юниън“.
— Ти каза „два билета до Ню Йорк“ — каза Милър, когато Кастило затвори.
— Да, знам. Мисля, че си прав в предположението си, че времето на обаждането от Певснер не е случайно. Мислех си, че ако искам информация за някой, който живее в хотел, ще трябва да дам доста пари на портиера. Мисля, че вероятно той е „злодеят“. Почти сто процента съм сигурен, че по този начин Кенеди е открил, че Карлос Кастило не е гаджето на Карл Госингер. И няма да…
— Той си е помислил това? — запита Милър развеселен.
— Да, така си е помислил. И няма да съм изненадан, ако някой от ФБР също започне да му задава въпроси за човека от стая 404. Пауъл също изглежда доста любопитен относно мен.
— И наистина мислиш, че той ще поръча нещо такова? — запита Хол.
Кастило кимна.
— Или му дават пари, или се обръщат към патриотичните му чувства, за да го накарат да ме държи под око. Може би греша — много ми се иска да греша — но ако съм прав, много ще се радвам, ако и двамата — и Пауъл, и Певснер — трескаво ме търсят сред хората, които слизат на гара „Пен“ в Ню Йорк.
— Какво имаш срещу директора Пауъл? — запита Хол.
— Не ми харесва отношението му към Дик — отговори Кастило. — Каза ти, че няма нищо да му се случи, а после го освободи от длъжност. А много добре знае, че ако нещо такова се случи на офицер от армията, той може съвсем спокойно да се пенсионира.
— Аз ще се справя с това — каза Хол. — Аз съм…
На вратата се почука. Донесоха им кафето и огромна табла с ордьоври.
Петнайсет минути по-късно на вратата отново се почука. Кастило отвори. Бяха двама мъже в делови костюми. Единият от тях носеше дипломатическо куфарче. Чарли огледа коридора и видя Джоуел Исаксън да идва към стаята му от едната страна, а Том Макгайър — от другата.
„Сигурно нещо в тези двамата им се е видяло подозрително.“
— Да? — каза Кастило.
— Търсим секретар Хол — каза по-възрастният от двамата.
— А вие кои сте?
Мъжът, който беше проговорил, извади кожен калъф от джоба си и го разтвори.
— О, мили Боже, ФБР! — каза Кастило по-високо, отколкото беше необходимо.
Исаксън се усмихна, преди да спре пред съседната врата и да пъхне ключа в ключалката.
— Влезте, моля — каза Кастило. — Секретарят ви очаква.
— Добър ден, господин секретар — каза мъжът от ФБР. — Аз съм инспектор Дохърти от офиса на директор Шмит.
Хол се усмихна и му подаде ръка.
— Господин секретар, имаме досие за вас — каза инспектор Дохърти. — Но е от личните файлове на директора и той го иска обратно, ако е възможно, веднага и да го върнем лично, след като сте го прочели.
Подаде на Хол кожена папка. Хол погледна първо папката, а после — Дохърти. Изражението на лицето му показваше, че искането на директор Шмит не му се нрави.
— Директор Шмит ще направи ксерокопие за вас, сър — предложи Дохърти.
— В такъв случай, Чарли — каза Хол и подаде папката на Кастило, — мисля, че ти и Милър трябва да хвърлите по един поглед на досието, преди да тръгнете.
Изражението на лицето на Дохърти показа, че въобще не харесва това, което чува.
— С уважение, сър, тези господа имат ли нужното разрешение за достъп до секретна информация?