Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Просто проверявам как вървят нещата. Знам, че вчера сутринта е била убита ваша колежка. Съжалявам.
— Няма проблем. Всъщност тя не беше най-добрата завеждаща.
— Сериозно? — вдигна вежди той. Отговорът му се видя любопитно неприятен. Подобна прямота към непознат едва ли бе нещо нормално, независимо дали тя казваше истината или не. Прочете името й: Джасмин Ракоци. Спомни си, че го бе видял в списъка с трансфери.
— Не се шегувам. Беше странна и никой не я харесваше особено.
— Съжалявам да го чуя, госпожице Ракоци. — Той се наведе към рафтовете и скръсти ръце. — Кларис Хамилтън назначила ли е друга на мястото й?
— Още не. Всъщност може да се каже, че аз поех смяната и разпределям пациентите. Някой трябва да го прави, а другите седят със скръстени ръце. Както и да е, всичко ще се оправи.
— Радвам се да го чуя — каза Роджър. — Госпожице Ракоци, искам да ви попитам нещо.
— Наричайте ме Джаз. Не обичам да ме наричат госпожица Ракоци.
— Предполагам, че знаете за четирите смъртни случая на сравнително млади и безспорно здрави постоперативни пациенти на този етаж през изминалите шест-седем седмици.
— Разбира се. Няма начин да не се разчуе.
— Така е — съгласи се той. — Това разтревожи ли ви?
— Какво искате да кажете?
Роджър вдигна рамене. Въпросът беше очевиден.
— Разстроиха ли ви психически?
— Не, всъщност не. Това е голяма натоварена болница. Умират непрекъснато хора. Не се връзвате, защото ако го правите, ще се побъркате и ще пострадат другите ви пациенти. И знаете ли какво ще ви кажа? Вие, шефовете, си седите в лъскавите си офиси и не помните какво е да си тук долу.
— Предполагам — каза Роджър. — Намираше поведението на сестрата за не особено изискано. Беше започнала сърдечно, но сега изглеждаше подозрителна и напрегната почти разгневена.
— Да не би да ме питате защото е станало на моя етаж?
— Очевидно е.
— Имаше такива и на други етажи.
— Знам.
— Всъщност, в гинекологичното отделение имаше още един случай преди половин час. Защо не се качите и не подгоните тях?
Неприятна възбуда обхвана цялото му тяло, което той отдаде на кофеина. След като усещането премина, се почувства така, сякаш бяха оголени всичките му нерви. Новината, че е имало пореден смъртен случай, докато обикаля из болницата и търси заподозрени, го накара да се почувства почти съучастник, сякаш би трябвало да е в състояние да го предотврати.
— Казват, че била трийсетгодишна жена, постъпила за хистеректомия. Наистина, защо не отидете и не попитате сестрите там дали това не ги безпокои?
За миг Роджър се взря в тази сестра с екзотичен външен вид, за която първоначално си бе помислил, че е атрактивна и доста секси, докато тя нагло отвърна на погледа му. Сега през ума му мина, че е почти зловеща, напомняща до известна степен реакцията на д-р Кабрео и историята за д-р Наджах. Не можеше да не си спомни коментара на Синди, че хората от нощната до един са особняци, въпреки че особняци бе твърде меко казано. Може би невротици бе по-близо до истината. Запита се дали щеше да намери за странни всички от списъка със заподозрени. Беше ясно, че въпреки риска трябва да поиска от Розалин личните данни за трансфериралите се медицински работници.
— Какво е това? — подигравателно попита тя. — Мълчание с възпитателна цел, или някаква пубертетска игра на „индиански поглед“?
— Извинявайте. — Той отмести очи. — Бях шокиран от новината. Това е толкова обезпокоително и тревожно. Изненадан съм, че сте в състояние да го приемете така леко.
— Нарича се професионална дистанция — отвърна Джаз. — Тези от нас, които всъщност лекуват хора трябва да могат да го понасят. — Тя спусна краката си на пода хвърли настрана списанието и се изправи. — Трябва да нагледам пациентите си. А вие си прекарайте добре горе в гинекологичното.
— Само секунда. — Той хвана ръката й, докато тя се опита да се изниже покрай него. Беше изненадан от мускулите й. — Имам още няколко въпроса.
Джаз погледна към пръстите му, които я стискаха. Моментът беше напрегнат, но тя успя да се контролира. Вдигна очи към него.
— Пуснете ме или много ще съжалявате. Чувате ли какво ви казвам?
Той я пусна и скръсти ръце пред гърдите си, за да не я докосва. Нямаше желание да й се извинява заради физическо насилие. В действителност тя го бе одраскала.
— Разбрах, че сте се преместили от „Свети Франциск“ наскоро. Бихте ли ми казали защо?
Сега бе неин ред да се вторачи в него, преди да му отговори.