Мъглите на Авалон (Том 1)

О, Богиньо! Ето ги — препускаха с пукот през ниските храсталаци, а мъжете се носеха леко пред тях, и бягаха, бягаха. Бяг, от който сърцето сякаш всеки момент ще се пръсне в гърдите ти, от който тялото добива надмощие над всяко познание и всяка мисъл. Препускане, в което едновременно си преследвач и преследван, тичаш с бягащите сърни и преследващите мъже, тичаш по очертана от слънцето спирала, по вълните на пролетния прилив, с потока на живота

Докато лежеше неподвижна, с лице, притиснато към земята, и изгарящ от силното слънце гръб, Моргана чувстваше как времето ту препуска, ту пълзи. Пред нея отново се появиха някогашни видения, от които имаше смътни, много далечни спомени — но този път ги виждаше ясно — високият, жилав млад мъж, стиснал здраво ножа си — той падна, падна между елените, сред бясно тъпчещите копита Моргана знаеше, че е изкрещяла високо, без да чуе собствения си глас. Крясъкът бе отекнал навсякъде, та дори водачът на стадото се стресна и спря да тича ослушвайки се. Той спря само за миг, но заедно с него сякаш спря и всяко друго движение. В този изпълнен с ужас миг тя видя как момчето се изправи задъхано наведе рогата си напред и ги вплете в рогата на водача. Бореше се отчаяно, от време навреме поддаваше под напора на елена, но младото му тяло и силните му ръце постепенно му даваха надмощие… ножът проблесна, когато той замахна с него нагоре. Кръв напои земята; но той, рогатият също кървеше — имаше голяма рана на хълбока си, кръв течеше по ръцете му и продължаваше да попива в земята — жертвата за Майката, от чиято кръв живеем всички ние… След това кръвта на водача на стадото рукна върху него, защото острието на ножа бе намерило сърцето му, и тогава мъжете връхлетяха с копията си…