Мъглите на Авалон (Том 1)

„Играла си е с мен, както аз си играя със струните на арфата!“ Може би тези думи се родиха в съзнанието й, защото зад вратата на Вивиан се разнасяха звуци на арфа — звучаха като ехо на собствените й горчиви мисли. Помисли, че свири Вивиан. Но през годините, прекарани в Авалон, тя се бе научила да разбира музиката. Старата жена свиреше неизразително.

А сега Моргана удивено се заслуша, като се мъчеше да разбере кой би могъл да е музикантът. Талиезин? Моргана знаеше, че преди да стане Мерлин Британски, той е бил най-великият от бардовете, прочут нашир и длъж из цялата страна. Често го бе слушала как свири на големи празници, а и на тържествените ритуали; но сега бе много стар. Умението на ръцете му не бе намаляло, но и в най-добрите си времена не бе изтръгвал от арфата звуци като тези — такъв арфист тя не бе чувала никога. Още преди да влезе, тя бе разбрала, че арфата, на която се свири е по-голяма от тази на Талиезин. Пръстите на непознатия музикант сякаш я караха да говори.

Веднъж Вивиан й бе разказала една стара приказка от далечна страна — историята на един бард, който с музиката си карал камъните от магическия кръг да танцуват, а дърветата да плачат, хвърляйки листата си. Беше й разказала как той слязъл в света на мъртвите и с музиката си омилостивил строгите съдници на човешките души, та те пуснали мъртвата му любима да се върне отново на белия свят. Моргана продължаваше да стои неподвижно пред вратата, а всичко, което изпълваше до този момент съзнанието й, сякаш бе отмито от музиката. Изведнъж й се стори, че сълзите, които бе преглъщала през последните десет дни, отново напират в гърлото й, че ако успее да се разплаче, гневът ще се разтопи от сълзите, ще отмие мъката и ще я остави безсилна като всяко друго момиче, което добре се е наплакало. Но тя блъсна рязко вратата и влезе без излишни церемонии.

Талиезин, великият вълшебник Мерлин, действително бе тук, но не свиреше на арфа. Ръцете му бяха сгърнати в скута, а той седеше, приведен напред, внимателно заслушан в музиката. Вивиан, облечена в простите си ежедневни дрехи, не седеше на обичайното си място, а доста по-далеч от огъня; почетното място бе отстъпила на непознатия арфист.

Той беше млад мъж, облечен в зелена роба като бард; брадата му бе обръсната по римската мода; къдравата му коса имаше цвета на потъмняло ръждиво желязо. Очите му бяха поставени дълбоко под почти несъразмерно голямото чело. Моргана предположи, че са тъмни, но когато срещна пронизващия му поглед, с учудване установи, че са яркосини. Той се намръщи заради прекъсването, а пръстите му спряха посред акорда.

Вивиан явно също беше раздразнена, но не упрекна Моргана за неучтивостта й. Вместо това каза:

— Ела тук, Моргана, и седни при мен. Зная, че обичаш музика и си помислих, че ще ти е приятно да чуеш барда Кевин.

— Заслушах се отвън.

Мерлин се усмихна.