Вълшебната кутия

Куестър тръгна с веещите се зад него сиви одежди и остави Абърнати да продължи наблюдението сам. Като размишляваше над несправедливостта на живота и над глупостта на хората, превърнати в кучета и се питаше отново какво можеше да направи, за да потърси възмездие, Абърнати остана на мястото си, въпреки че Куестър прецени, че това беше губене на време. Затворен в двореца, той едва ли можеше да допринесе с нещо друго. През ума му премина бегло мисълта да преплува езерото и да се промъкне към Хорис Кю и птицата му, но това само щеше да го превърне отново в затворник или дори в нещо още по-лошо.

На отсрещния бряг Календбор, Хорис Кю, Бигар и непознатият все още стояха скупчени в мрака като съзаклятници с нощта.

Абърнати се опитваше, доста несполучливо, да прочете какво казват те по устните им, когато в същия момент някакъв смут зад гърба му рязко отвлече вниманието му. Двама от дворцовите стражи се бяха появили откъм стълбището, като държаха в здравите си ръце две малки, злобни, съпротивляващи се фигурки.

— Велики господарю! — жално изплака едната.

— Могъщ Велики господарю! — изхлипа другата.

Е, ето какво става, помисли си Абърнати, когато човечетата бяха донесени по-наблизо. Точно когато си мислиш, че нещата няма как да се влошат още повече, те по някакъв начин, винаги се влошават. Тези двамата не можеха да бъдат сбъркани — набитите, космати и покрити с мръсотия тела; брадясалите животински лица със заострени уши и овлажнени носове; износените селски дрехи, завършени от смешни кожени кепета и тънки червени перца. Те бяха толкова познати нечакани гости, колкото бяха зимният студ и летният зной — със своите неизбежни посещения, които идваха и отминаваха дори по-често, отколкото се проявяваха капризите на времето. Те бяха-чупка гномите — най-презираните същества в цялото кралство на Отвъдната земя, най-низши сред низшите, застанали на най-долното стъпало от стълбата на еволюцията. Те бяха крадци и джебчии, които живееха единствено, за да си осигуряват прехраната и за зла участ правеха това за сметка на другите. Те бяха същества от онази разновидност, които ровеха за храна из сметта и по този начин разграбваха всичко, което останалите хора изхвърляха — освен това, разбира се, чупка гномите разграбваха много от нещата, които никой не възнамеряваше още да изхвърли. Те особено си падаха по домашните котки, което по отношение на Абърнати не беше обезпокояващо, както и по домашните кучета, което със сигурност беше.

Тези два гнома, сами по себе си, бяха източник на безкрайни неприятности за придворните на Бен Холидей. Откакто един ден те неочаквано бяха дали дума да бъдат верни на трона, преди около три години — безспорно, благодат със съмнителна стойност — те непрекъснато се пречкаха в краката на останалите. Ето че сега отново бяха тук, същите двама злосторника, завърнали се за следващия си удар, който щеше да направи живота на Абърнати още по-нещастен.