Ледената принцеса

Животът му се струваше все по-опасен с всяка изминала година. Непрекъснато откриваше нови и нови заплахи. Всичко започна в мига, когато изведнъж осъзна, че във въздуха около него кръжат билиони, трилиони бактерии и бацили. Допирът до всеки предмет се превърна в изпитание, а когато все пак му се наложеше да докосне нещо, си представяше армия от бактерии. Те нападаха тялото му, пренасяйки безброй знайни и незнайни болести, които със сигурност щяха да доведат до мъчителната му смърт. Не стига това, ами и цялото му обкръжение представляваше една огромна заплаха. Всички пространства, и големи, и малки, криеха различни опасности. Всеки път, щом се озовеше сред тълпа от хора, потта напираше навън през всички пори на тялото му, а дишането му се учестяваше. Решението бе просто. Единствената среда, върху която можеше да упражнява поне някакъв контрол, бе собственият му дом. Аксел Венерстрьом бързо разбра, че всъщност би могъл да води напълно нормален живот, без да му се налага да си показва носа от вратата.

За последен път излезе навън преди осем години. Прогонваше успешно всяка мисъл, всеки копнеж да се разходи из широкия свят, дори вече не знаеше дали той изобщо съществува. Бе доволен от живота си и не виждаше смисъл да го променя.

Дните на Аксел Венерстрьом бяха белязани от докарана до съвършенство рутина. Режимът му бе един и същ, ден след ден, и този ден не беше изключение. Стана в седем часа, закуси, след което почисти цялата кухня с възможно най-силните препарати, за да унищожи всички бактерии, които храната би могла да разпръсне из стаята по време на краткото си пребиваване извън хладилника. Следващите няколко часа обикновено посвещаваше на бърсане на прах, чистене и подреждане. Позволяваше си малка почивка едва в един часа, когато сядаше на верандата с вестник в ръка. С пощальона Сигне се бяха разбрали да му го доставя всяка сутрин в найлонов плик, така че поне отчасти да предпази страниците му от всички мръсни човешки ръце, които биха го докоснали, преди да достигне до пощенската му кутия.

На вратата неочаквано се почука и адреналинът забушува във вените му. Кой би дошъл по това време? Доставките на храна бяха в петък, обикновено рано сутринта. Никой друг не го посещаваше. С усилие запристъпя сантиметър по сантиметър към вратата. Незнайният гост продължи да чука упорито. Протегна треперещата си ръка към най-горната ключалка и отвори. В този миг му се искаше да има шпионка, като тези на апартаментите, но къщата му бе стара и до входа нямаше дори прозорец, през който да може да види нахалника. Отключи и долната ключалка, отвори вратата с туптящо сърце и едва се удържа да не замижи, за да се предпази от неизвестната опасност, която го чакаше отвън.

— Аксел? Аксел Венерстрьом?

Олекна му. Жените не бяха толкова опасни като мъжете. За всеки случай не махна синджира.