Офицер и пешка [bg]

— Трябва да ти обясня някои неща — каза Фостър. — Част от тях обсъдихме в Майканопи, други не.

Спомних си разговора ни.

— Шейсет и пета и шейсет и шеста бяха сравнително спокойни години за Мартин. След онези шокиращи записи, изпратени до дома му, ФБР гледаше да стои надалече. Но когато Мартин се обяви публично срещу Виетнамската война през април шейсет и седма, Бюрото отново засили наблюдението върху него. Хувър също изпадаше в ужас при мисълта за един месия, който би могъл да обедини и наелектризира войнстващия черен национализъм. Джансън ми бе говорил за това. Малкълм Екс можеше да бъде този месия, но той бе убит. Хувър беше наплашен до смърт, че Мартин може да изостави отказа от насилие и да прегърне национализма на чернокожите. Разбира се, това никога нямаше да стане. То противоречеше на всичко, в което вярваше Мартин. Но Хувър не го познаваше.

— Това може би обяснява защо е искал Кинг да умре — казах аз. — Но не обяснява защо ти си желаел смъртта му.

— Всъщност не обяснява и техните мотиви. Мартин винаги се е стремял да работи заедно с правителството, не против него. Федералните съдии бяха нашите най-близки съюзници. Федералното правителство беше всичко, с което разполагахме в борбата си срещу щатските и местните власти. Мартин не представляваше никаква заплаха за Съединените щати. Той беше либерал или умерен в сравнение със Стоуки Кармайкъл, Малкълм Екс или Рой Уилкинс. Хувър бе разбрал ситуацията напълно погрешно.

— Хувър е мразел Кинг. Това е било лична вражда между двамата.

— Сега знаем това. Но през шейсет и втора, когато Мартин подложи на съмнение репутацията и мотивите на ФБР по отношение на гражданските права, в лицето на Хувър той си създаде враг за цял живот.

Фостър насочи пръст към мен.

— Но различните сексуални наклонности на двамата мъже определено играеха роля в случая. Хувър беше или асексуален, или хомосексуалист. Никога няма да знаем със сигурност. Докато Мартин си беше сто процента хетеросексуален. Той обожаваше жените. Изневеряваше редовно на съпругата си — нещо, което отвращаваше Хувър. За него това беше знак, че на Мартин не може да му се вярва за нищо. Самият Мартин беше много объркан от тази своя слабост, съзнаваше, че тя противоречи на всичко, което проповядваше. Но той се беше примирил с несъвършенството на човешката природа.

Запитах се накъде ли бие Фостър с всичко това, но си замълчах.

— Към есента на шейсет и седма Мартин беше загазил здраво — продължи той. — Беше работил без прекъсване цели дванайсет години и напрежението му се отразяваше. Пушеше, пиеше и гълташе с шепи приспивателни. Бракът му беше пред разпад, а с критиките си срещу Виетнамската война бе загубил ценни съюзници, сред които и президента. Вече не получаваше покани за Белия дом. Поддръжката му сред народа, някога огромна, бе значително отслабена. Отказът от насилие губеше привлекателността си, чернокожите го отхвърляха като човек без връзка с реалността. Джордж Уолъс се беше кандидатирал за президент и неговите призиви към сегрегация намираха все повече привърженици. Мартин се чувстваше безсилен, сякаш всичко направено от него бе отишло напразно. Изпаднал беше в ужасна депресия.