Факторът Чърчил [bg]

Именно тук идва той на 17 юли 1945 г. — в "Сесилиенхоф", една от малкото сгради в Потсдам, която не е пострадала от съюзническите бомби. Първоначално предназначена за някаква незначителна издънка на династията Хохенцолерн, както тогава, така и сега сградата прилича на неумел германски опит да се имитира английска къща в провинцията. Това е последната и най-малко успешната от военновременните конференции на Чърчил. Той се е опитал и не е успял да организира провеждането й във Великобритания — всъщност така и не успява да убеди Рузвелт да посети Великобритания през цялата война. А сега участниците в срещата на върха са в руската зона на окупирана Германия — в Потсдам, в дома на германските крале и кайзери.

Това е германският Версай: дворци и павилиони, морави и езерца, едно предградие на Берлин, което днес е получило от ООН статут на световно културно наследство. През 1945 г. по-голямата част от комплекса е в руини.

В нощта на 14 април същата година Кралските военновъздушни сили са изпратили 500 бомбардировача "Ланкастър" и са пуснали 1780 тона силен експлозив. Чърчил е автор на тази стратегия, Чърчил настоява на бланкетните бомбардировки — и то с конкретното и отявлено намерение да тероризира цивилното население. Той твърдо настоява за въздушните бомбардировки — които са със съмнителна военна полза — най-вече защото това е единственият начин, по който е можел да атакува Германия.

Освен откриването на втори фронт, това е единственото средство да изрази натрупалата се агресия, да покаже на руснаците и американците, че Великобритания също може да удря лошо врага. Вярно е, че самият той е бил завладян от съмнения. "Като зверове ли се държим? Дали не стигаме твърде далеч?", казал внезапно една вечер в Чартуел, докато гледал кинопрожекция с горящи германски градове.

Той е притеснен от избухналите противоречия след "огненото кълбо" над Дрезден — при нападението са убити 25000 души, в много случаи буквално овъглени от британските въздушни бомбардировки (случай, който той осъжда в непубликувана паметна записка като "акт на терор и безпричинно разрушаване"), а освен това побеснява, когато разбира, че Кралските ВВС са проявили такава културна нечувствителност, че да бомбардират дворците на Потсдам. Сега той идва да види резултатите от политиката, от която не може лесно да се разграничи.

Повече от 1500 души са убити, а 24000 са останали без дом само в Потсдам. Докато внимава къде стъпва през развалините на Берлин, той е изпълнен с типичното си състрадание. "Моята омраза умря с капитулацията — пише той в мемоарите си. — Бях силно трогнат от слабите им изпити лица и овехтелите дрехи."

Войната на Чърчил никога не е била срещу обикновените германци. Той иска да смаже "нарцистите" и сега, когато е в апогея на успеха си, той се озовава в присъствието на друг един враг, и то такъв, от когото се е страхувал много преди нацизмът даже да е бил роден — също толкова свиреп, точно толкова идеологически мотивиран и в някои отношения много по-труден за противопоставяне.