Източни приказки
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Източни приказки». Краткое содержание книги:
Минало време. Една вечер децата си играели с ябълките в градината на двореца. Княгинята седяла на прозореца и гледала как си играят момчетата й. Тя си спомнила за своето детинство, после — за брата си, сетне — за снаха си и за своето изгнаничество. Без да ще, се разплакала. От хубавите й очи рукнали сълзи като порой.
— Брате, мили брате, къде си сега? — изхлипала жената, дълбоко натъжена.
И сякаш в отговор на тоя въпрос, княгинята видяла пред вратата на двореца един конник, който приличал по всичко на брата й. Загледала се в него: наистина бил той. Сърцето й затупкало от голяма радост, но тя се престорила, че не го познава.
Конникът се обърнал към жената и я запитал:
— Чий е тоя дворец?
— На шах Нуриван — отвърнала тя. — Аз съм негова жена.
— Светла царице — казал той, — имам една молба към тебе. Нощта ме настигна в тая гора и не виждам път за излаз. Па и конят ми е уморен. Позволи ми да прекарам тая нощ в двореца ви.
— Добре си дошъл — отвърнала тя.
И като повикала слугите, заповядала им да отворят на конника и да го приемат като гост. Отвели коня в обора, на царя дали стая, сложили му вечеря. А княгинята отишла през това време при мъжа си и му казала кой им е на гости, но го помолила да не се показва пред брата й до сутринта.
Когато гостенинът заспал, сестра му влязла тихичко в стаята, сложила в чантата му златните ябълки на децата и без да забележи някой, си отишла в спалнята.
На сутринта царят станал и се приготвил да си тръгне, но слугите го спрели и му казали:
— Нашата господарка не позволява на гостенина да си върви, защото е откраднал златните ябълки на двамата князе. Той ще бъде хвърлен в тъмницата.
Царят се разсърдил. Почнал да се кара на слугите, че го оскърбяват. Поискал да го отведат пред царицата, да се обясни. Но те взели ловджийската му чанта, отворили я и наистина намерили в нея двете златни ябълки.
Гостенинът се и уплашил, и засрамил.
— Заведете ме при царицата! — рекъл. — Тая работа е нагласена. Аз не съм крадец.
Отвели го. Той се оплакал, че го обвиняват в кражба.
— Защо обвинявате без право тоя господин? — попитала царицата слугите.
— Не без право, ваше величество. Намерихме в чантата му двете златни ябълки.
— Намерихте ги, но аз не съм ги взел. Кълна се, че съм невинен. Тука трябва да има някаква грешка.
Тогава сестра му казала:
— Виждаш ли колко е лесно да се обвини човек, а колко е мъчно да се спаси от обвинението? Не помниш ли, че и ти едно време обвини поради клевета сестра си, че иска да убие жена ти, и я изгони от двореца, за да я изядат люти зверове?
— Ако сестра ми е била наистина невинна — рекъл царят, дълбоко развълнуван — и аз съм я погубил поради клевета, не заслужавам да живея. Убийте ме!
Но в това време влязъл шах Нуриван.
— Бъди спокоен! — рекъл той на гостенина. — Макар че си виновен, жена ти е много по-виновна от тебе. Тя заслужава наказание, а не ти. Що се отнася до сестра ти, тя е жива. У нея си на гости сега. Всемогъщият Аллах извърши чудо: той не само я отърва от зверовете, но й върна и двете скъпи дарби — да говори и да чува. Той закриля невинните.
Голяма била радостта на брата и сестрата. Царят наказал своята зла жена. А с шах Нуриван сключил съюз и му помогнал да си вземе отново бащиното царство.
Злото умира, доброто остава. От небето паднаха три златни ябълки. Едната е за мене, приказвача Ибрахим. Другата — за вас, които ме слушате. А третата — за добрия магьосник.
Рузванчад и Шехеристани
Персийска приказка
Едно време управлявал Китай младият цар Рузванчад. Той бил страстен ловец. Веднъж, като яхнал коня си и тръгнал на лов по планините, пред него излязла бяла сърна с черни и сини петна по кожата — такова хубаво животно, каквото той не бил виждал през живота си.
Царят спрял кучетата — да не би да разкъсат чудното животно — и препуснал коня си подир сърната, за да я хване жива, след като я измори от бяг.
Сърната била наистина необикновено животно. Тя имала на гърба си покривало от жълта коприна, обшито със сребърна сърма, а на нозете — златни гривни.
„Тая сърна не е дива — си помислил царят. — Навярно е избягала от господаря си.“
Но тя тичала толкова бърже и леко, че скоро се изгубила от очите му и той не могъл да види дори праха, що вдигала с нозете си.
Уморен от силното препускане и ядосан, че е изтървал тоя хубав лов, Рузванчад се върнал, последван от своите придворни, на мястото, дето бил видял за пръв път сърната.