Източни приказки
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Източни приказки». Краткое содержание книги:
Веднъж, когато царят бил по лов, царицата заклала птицата. Като се върнал мъжът й, казала му:
— Ти пазиш сестра си като зеницата на окото си. Но виждаш ли какво е направила? Убила е хубавия папагал. Като разбра, че го обичаш много, завидя му и го уби.
Царят отвърнал спокойно:
— За своята сестрица съм готов да дам и всички папагали на света. Това нека й бъде грехът, че го е убила. Папагали много: ще си купя друг. А сестри много нямам: само една е, да ми е жива.
И след това повече не споменал за папагала, колкото и да му било мъчно, че се разделил с него.
Като видяла, че това средство не успяло, царицата измислила друго. Мъжът й имал много хубав арабски кон — бърз като вятър. Толкова го обичал, че отивал сам да го храни и пои в обора. Царицата убила и него. Когато мъжът се върнал вечерта, царицата му казала:
— Не мога да разбера отде се е взела тая злоба у сестра ти. По-рано уби папагала, а сега е убила твоя любим арабски кон. Не може да търпи, види се, че го обичаш.
И тоя път царят отговорил спокойно:
— Дори и всички коне по света да бяха мои, не бих ги пожалил заради сестра си. Нека тя бъде весела, па каквото ще да става! Коне много — от хубави по-хубави. Ако е убила тоя, друг ще си купя. Той и така накуцваше напоследък, та не ми е жал за коня.
И оттогава царят не казал и дума за коня.
Това спокойствие озлобило царицата още повече. Тя се затворила в стаята си, почнала да плаче, да си скубе косите, да си къса дрехите. Дори лицето си издраскала от ярост.
— Що е това? — запитал я мъжът й, като я видял обляна с кръв. — Кой те е издраскал така?
— Кой ли? Че кой може да бъде друг освен твоята обична сестрица ? Слава Богу, че не й се дадох да ми извади очите. Тогава щеше да имаш няма сестра и сляпа жена.
Царят се позамислил. Никак не му се вярвало сестра му, която знаел, че е нежна към всички, да е направила това. Как е възможно тая кротка мома да издере лицето на жена му?
— Ще видя — рекъл той. — Днес недей се среща със сестра ми. Седи си в стаята, а аз ще разбера как е станала тая работа.
Като останал сам, царят си помислил:
— Кой знае пък, може би наистина сестра ми е направила това. Чувал съм, че глухонемите хора се озлобяват току-тъй, без причина. Ако отида при нея, да я питам, може още повече да се озлоби. Нека всичко мине и се забрави.
Все пак царят отишъл при сестра си, но не й дал никакъв знак, че я укорява в нещо. А тъй се случило, че тъкмо тоя ден тя била много замислена. През нощта я болели зъби, не могла да спи. И през деня й било зле. Когато видяла брата си, опитала се да му се усмихне — но като срещнала загрижения му поглед, навела глава.
— Станало е нещо — си казал на ума царят. — Никога сестра ми не е била такава: тя ме е посрещала винаги с усмивка, а сега като че ли беше гузна.
На другия ден жена му нарочно си ударила главата в стената. Излязла й буца. Затекла се при мъжа си. Разплакала се, развикала се:
— Ако не махнеш тая мома, аз ще се махна от двореца. Ще ме убие. Вчера ми издраска лицето, а днес ме удари по главата с железен топуз. Озверила се е. На човек не прилича. Ако и сега й простиш, ще я удуша, па ще вървя при баща си. Стига сте се подигравали с мене!
Тоя път царят решил да накаже сестра си. Той заповядал на двама слуги да й вържат очите, да я отведат в гората и да я оставят там. Заповедта била изпълнена. Вързали очите на момата, за да не намери пътя, отвели я и я оставили в най-гъстата част на гората, па си отишли.
Княгинята не можела да разбере защо я наказва брат й. Като се намерила сама всред тъмната гора, изоставена дори от слугите, заплакала от отчаяние. Тъй прекарала чак до полунощ. Съсипана от скръб, най-сетне заспала. Когато се събудила, видяла пред себе си, на тревата, едно хубаво зайче — златисто, с големи умни очи. То стояло, сякаш се чуди отде се е взела в гората тая мома.
Княгинята се навела да погали зайчето. То започнало да подскача около нея. По едно време се спряло, загледало я отново право в очите, па й казало с човешки глас:
— Добра и хубава княгиньо, хайде да си поиграем! Аз ще тичам, а ти ще ме гониш.
И за пръв път през живота си момата чула какво й се говори и сама отговорила:
— Да си поиграем, зайченце.
Тя сама не забелязала как й се развързал езикът и заговорила. Сякаш никога не е била ни глуха, ни няма. Това я изпълнило с голяма радост.
Зайчето се затичало, а тя се впуснала след него да го гони. Ала стига ли се заек? Зайчето напред, тя след него — тъй минали много поляни и долини, докато стигнали до един великолепен дворец, разположен всред голяма градина.
В градината, засадена с всякакви цветя, имало водоскоци. В езерата играели рибки. Под сянката на големите овощни дървета седели джуджета и работели. Едни шиели дрехи от коприна и кадифе, други кроели обувки и сърмени чехли, трети тъчели пъстри килими, четвърти правели гърнета, паници и други съдове и ги шарели.