Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Мога ли да тръгна още днес? — това беше всичко, което успях да попитам.
— Ако намерите кой да ви отведе.
— Мога ли да помоля Джордж за това?
— Да.
Аз му се поклоних и тръгнах с бърза крачка нагоре по хълма.
— Добре се справихте с Фелипес — добави чичо ми на тръгване. — Това ще ни даде времето, което ни беше необходимо. Кралицата смята, че помощта ще дойде всеки момент, но всъщност остава съвсем сама.
— За мен е удоволствие да служа на рода Хауърд — отвърнах лаконично. По-добре беше да не казвам никому, че ако всички мои роднини с изключение на Джордж, изведнъж се окажеха в семейната гробница, нямаше да почувствам никаква загуба.
Джордж се връщаше от езда с краля и не му се искаше да се качва отново на седлото.
— Главата ме боли. Снощи пих и играх комар до късно. Франсис е невъзможен… — той млъкна. — Няма да тръгна за Хевър днес, Мери, няма да го понеса.
Аз хванах ръцете му и го накарах да ме погледне в лицето. Знаех, че очите ми са пълни със сълзи, но не направих нищо, за да предотвратя търкулването им по страните ми.
— Моля те, Джордж — казах аз. — А ако чичо промени намеренията си? Моля те, помогни ми. Моля те да ме заведеш при децата ми. Моля те, отведи ме в Хевър.
— О, недей — рече той. — Не плачи. Знаеш, че не мога да понасям това. Ще те заведа. Разбира се, че ще го направя. Прати някого долу в конюшните да оседлаят конете ни и можем да тръгнем веднага.
Ана беше в стаята, когато влетях да взема няколко дреболии и да приготвя сандъка с останалите неща, който трябваше да ми докарат по-късно.
— Къде отиваш?
— В Хевър. Чичо ми позволи.
— Ами аз? — попита тя.
Доловила отчаянието в гласа й, аз се загледах внимателно в нея.
— Ти ли? Ти имаш всичко. Какво повече можеш да желаеш, за Бога?
Тя се отпусна на ниското столче пред малкото огледало, подпря глава на дланите си и се взря в собствения си образ.
— Той е влюбен в мен — каза тя. — Луд е по мен. Посветих цялото си време на това да го привлека към себе си, но в същото време и да не го допускам твърде близо. Когато танцуваме, чувствам твърдината му като… Желае ме до полуда.
— Е, и?
— Трябва да поддържам тази негова страст, нека продължава да е като нагорещено гърне. Трябва да правя това цяло лято. Но ако прекипи, какво ще се случи с мен? Врялата вода ще ме изгори до смърт. Ако той реши да натопи фитила си някъде другаде и охладнее към мен, ще се появи нова съперница. Ето защо си ми необходима тук.
— Да натопи фитила си ли? — повторих просташкото сравнение.
— Да.
— Ще трябва да се справиш сама — казах аз. — И без това трябва да потърпиш само няколко седмици. Чичо каза, че ще се сгодиш през лятото, а през есента ще си омъжена. Аз свърших своята работа и мога да се махам.
Тя дори не ме попита каква своя работа бях свършила. Ана винаги гледаше само в едно направление, като фенер с пуснати отстрани капаци, който свети само в една посока. Интересуваха я единствено Ана, семейство Болейн и родът Хауърд, именно в тази последователност. Тя никога нямаше да бъде подложена на разпита, с който ми се нахвърли Джордж, за да ми напомни на кого служа. Винаги добре си даваше сметка за интересите си.
— Мога да почакам няколко седмици — каза тя. — След това ще имам всичко.
Лятото на 1527
След като Джордж ме остави в Хевър, така и не получих вести от него, нито пък от Ана, по време на пътуването им през онова прекрасно лято. Не ме беше и грижа за това. Аз бях с децата си в собствения си дом и никой не се интересуваше дали не изглеждам по-бледа от обикновено и дали ревнувам. Никой не заслоняваше с ръка уста, навеждайки се към ухото на съседа си, за да прошепне, че изглеждам по-добре или по-зле от сестра си. Бях се освободила от непрекъснатото наблюдение от страна на двора и от неспирната борба между краля и кралицата. А най-хубавото от всичко беше, че се бях измъкнала от нестихващото съперничество и ревност, които царяха между мен и Ана.
Децата ми бяха на такава възраст, че дните ни отлитаха в суетня около дреболии. Ходехме да ловим риба в рова с парченца пушена сланина на въдиците. Оседлавахме ловния ми кон и децата се качваха подред на него за разходка. Излизахме по подвижния мост на замъка на ливадата да берем цветя или в овощната градина за плодове. Веднъж наредих да ни приготвят кола, настлана със сено, и ги закарах чак до Единбридж, където изпих малка чаша ейл в местната гостилница. Наблюдавах ги, докато коленичеха по време на литургията с погледи, загледани нагоре в очакване на възнесението на ангелите. Гледах ги как заспиват вечер, гледах гладката им свежа кожа и дългите ресници, които гъделичкаха издутите им бузки. Забравих за съществуването на двор, крал и фаворити.